Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
От фургона слезе един сержант и тръгна към тях с поклащаща се походка, като човек, прекарал повечето си живот на конския гръб, отколкото на крака. Капралът му отиде да смъкне стълбичката и да отвори вратата на задницата на фургона. Другите от отделението струпаха алебардите си на пирамида.
Сержантът спря пред Флора, щипна я под брадичката, обърна се и се ухили на хората си, които също се приближиха усмихнати. Мъжът миришеше на пот, на кожа и вкиснало вино; Флора беше свикнала с това, но точно този вонеше ужасно и нослето й леко се сбърчи. Тя вирна брадичка и с малко нервна усмивка попита:
— Мога ли да направя нещо за тебе, войниче?
— Можеш — каза сержантът и се наведе към лицето й. — Можеш да дойдеш с мен, малкото ми триперче, с всичките си приятелки. Утре правим купон във ваша чест, в цитаделата. — Хвана я здраво за ръката със зла кривозъба усмивка.
— Е, няма нужда да си толкова груб — сопна се Флора и се опита да се измъкне.
— Може и да няма — отвърна й той свойски. — Но се налага, разбираш ли.
И изведнъж я сграбчи за косата и за кръста и я хвърли във фургона-клетка. Тя писна и се завъртя във въздуха, падна и си удари коляното толкова силно, че в очите й избиха сълзи. Преди да успее да се изправи, захвърляха приятелките й върху нея и въздухът излезе от дробовете й с такава сила, че едва успя да вдиша. Прехапа си устната, болката я жегна и тя усети как солено-горчивият вкус на кръв изпълва устата й.
— Чакайте! — извика Флора. — Не сме направили нищо лошо! Какво искате от нас?
Другите също закрещяха пронизително: възмутени викове, хлипания, ругатни и проклятия, и безсловесни яростни писъци. Флора успя да се хване за решетките на фургона, надигна се и видя две от приятелките си да тичат по една от уличките с вдигнати поли. Това й вдъхна малко кураж. Вестта щеше да стигне до ушите на Праведника и той сигурно щеше да направи нещо. Тя раздруса с все сила решетките на клетката и викна побесняло:
— Не можете да ни хвърлите в тъмницата за нищо!
Сержантът я удари по пръстите със стоманения си юмрук — не толкова силно, че да ги счупи, но достатъчно, за да я заболи.
— Можем, и още как — отвърна й с тон, който можеше да мине за черен хумор, ако човек не видеше очите му.
В тях имаше нещо, което я накара да потръпне и й припомни думите на Джими за рисковете на свободните професии.
Сержантът плесна облечените си в тежки ръкавици длани и металните халки на гърбовете им издрънчаха глухо.
— Така поне твърди временният губернатор. Можем да ви напердашим колкото си искаме и си го заслужавате. А сега млъкни и се кротни там като разумно момиче, да не ти избия зъбките.
Флора осмука разкървавените кокалчета на пръстите си и се подчини. Болката беше някак далечна, не толкова истинска като страха в думкащото й сърце. Гърлото й се сви. Устата й изведнъж пресъхна.
Докато стигнат до цитаделата, клетката вече беше пълна до пръсване и Флора се беше притиснала плътно до решетките — което все пак беше по-добро, отколкото да си в средата, защото тук поне имаше въздух от едната страна. Фургонът беше претъпкан с курви, просяци и няколко млади джебчии, които не бяха правили нищо незаконно, когато ги бяха заловили. Войниците дори бяха прибрали няколко обикновени бедняци и случайно озовали се до поредната курва минувачи. Но все пак повечето от хората в клетката бяха от гилдията на Шегаджиите. И това я изплаши. Джоко Радбърн явно искаше да си върне на Шегаджиите за принцеса Анита.
Портите се затръшнаха зад тях. Нови гвардейци на Батира се изсипаха и започнаха да ги смъкват от фургоните, за да се влеят в дългата колона пленници, подкарани надолу по каменните стъпала. Ботуши, юмруци и обковани със стомана дръжки на алебарди заудряха по човешка плът, но повечето ругатни и проклятия се сипеха от устата на стражите.
Почти всички пленници мълчаха, само тук-там някой изреваваше от болка.
Джими спа цял ден и цяла нощ и се събуди преди обед на втория ден след заминаването на „Морска лястовица“. Разкърши се блажено, стана, облече чисти дрехи — всъщност попроветрените дрипи, които беше оставил в тази стая след последното си спане тук — и заслиза по стълбите. Инстинктът му подсказа да стъпва по-близо до стената, където беше по-малко вероятно дъските да заскърцат. Общо взето му харесваше, че пораства, но не можеше да отрече, че това прави човек по-тежък, и се стараеше да се научи ловкостта му да компенсира поне донякъде добавящото се тегло.
— Ако тъвсиш закуска, не тъвси тука — каза му хазайката. Беше беззъба дебелана и го гледаше сърдито с гурелясалите си очи. — Знаеш, че нивто нямаме ва тебе толкова вано.