Легенди за Войната на разлома

— За всичко останало ще се погрижим ние. За пътуването ви и всичко останало. — Посочи страницата. — Моля.

Лейтън подписа като хипнотизиран. Дел Гарза вдигна с два пръста страницата, за да открие другата отдолу.

— Подпишете и тук, ако обичате.

С разтреперана ръка капитанът подписа и долната страница, а временният губернатор ги прибра, посипа двата подписа с пясък да се подсушат и ги изтръска.

— Добре. Остава още една малка подробност, преди да приключим.

Лейтън изтри чело с носната си кърпа.

— Каква?

Дел Гарза кимна мълчаливо и стражите зад Лейтън пристъпиха напред. Двама хванаха капитана за ръцете, докато третият стягаше гаротата около врата му. Столчето се прекатури с трясък, а краката на Лейтън се заплетоха в него, тъй че не можа да се изправи. Дел Гарза кимна и загледа как осъзнаването за неизбежната смърт и агонията изпълниха очите на дебелия мъж. Петите му изритаха по пода и след няколко мига той издъхна.

Баронът сгъна грижливо двата листа и ги запечата с восък.

— Горкичкият — каза на стражите. — Отнесете го в квартирата му и подредете нещата там. Погрижете се скобата, на която се е обесил, да е здрава, тежичък е. — После връчи двата листа на старшия. — Не забравяй да сложиш оставката му и най-важното — признанието му някъде, където лесно ще се намерят.

Стражът се усмихна и ги взе.

— Чиста работа, сър. Имам чувството, че май ще си опазим гърба.

Начинът, по който го изгледа дел Гарза, даде ясно да се разбере, че баронът не е в настроение да слуша подмазвания.

Когато остана сам, дел Гарза заобмисля възможностите си. Лейтън трябваше да умре — друг избор нямаше. Ако беше останал жив, слухът за уязвимостта на херцога бързо щеше да се разпространи. Вярност към принца или алчност за парите на Шегаджиите, причината за предателството на Лейтън беше без значение. Важното беше към кого щяха да погледнат, когато херцог Ги се върнеше от боевете с кешийците в Долината на сънищата.

Дел Гарза можеше с пълно основание да прехвърли повечето отговорност на раменете на Радбърн. Желязната му хватка над града бе породила размирици, а грубостта, с която се беше нахвърлил върху личната гвардия на принца и градската стража, със сигурност можеше твърдо да привлече някои в лагера на принца.

Нещата бяха от ясни по-ясни. Ерланд умираше, колкото и да се стараеха жреците знахари и лекарите да отложат смъртта му. След като нямаше син за наследник, Анита щеше да е ценна придобивка за всеки амбициозен мъж. А след като кралят нямаше наследници, нейният съпруг се оказваше само на една стъпка до трона в Риланон. Тъй че Ги трябваше да се ожени за Анита и някой ден, по-скоро рано, отколкото късно според дел Гарза, Ги дьо Батира щеше да стане крал Ги Първи.

Дел Гарза се потупа с пръст по брадичката, замислен докъде може да стигне самият той във всичко това. По природа не беше амбициозен човек, но обстоятелствата, изглежда, диктуваха, че изборът му е възход или падение. Средно положение нямаше. Следователно трябваше да избере възхода. Кой знае? Някое графство, най-малкото, може би някъде близо до Родез?