Пазителката [bg]

— Никакъв шанс — викнах в отговор.

Продължихме да се мятаме и да правим всевъзможни лупинги, винтове и виражи в навъсените небеса.

Ударите му се сипеха един подир друг, а аз се бранех и ги парирах, докато най-сетне не ми омръзна. Замахнах с юмрук и го забих право в лицето му. Кръвта рукна като чешма и ни опръска и двамата.

— Счупи ми проклетия нос! — изгледа ме потресено той.

— И това ти е малко — отвърнах и го цапардосах по едното око, а после за капак добавих и ритник в корема. Вярно, че бях Женска, но следва да се отбележи, че по сила не отстъпвах на почти никой Мъжки, най-малко на този дъртак.

Той се вкопчи в пръстите ми, с които се бях уловила за веригата, и започна един по един да ги разтваря. Когато стигна до третия, реших да сменя тактиката. Обвих крака около кръста му, така че двете ми ръце останаха свободни. И аз ги използвах подобаващо.

Започнах да млатя Торн по всяка част от тялото, която можех да достигна. Цялата омраза, ненавист, отвращение и чиста ярост, които бях трупала към него от толкова дни насам, най-сетне се отприщиха. Исках да го нараня за всяка гадост, която ни беше причинил. За всеки екос и гном, който бе нарязал. За всеки гръб, който бе одрал. За убийството на Мъргатройд. И просто затова, че беше най-злата и проклета гадина, която бях имала злощастието да срещна в живота си.

След около дузина удари смятах, че вече съм го зашеметила, но той се оказа по-държелив, отколкото предполагах. Дори не успях да видя навреме неговия юмрук, който се заби в ченето ми със сила, от която ми се стори, че всичките ми зъби се разклатиха. Торн беше стар, но едър и як. Главата ми отново се разтресе и усетих как половината ми лице отича. Пред очите ми заиграха тъмни кръгове. Явно решил да ме довърши, той замахна отново, но аз блокирах удара му с лакът, от което пареща болка ме прониза чак до рамото. После, държейки единия си крак обвит около кръста му, освободих другия и забих коляно в мястото, което всеки мъж пази най-старателно. Той простена и отведнъж омекна.

— О, не! — извиках.

Макар да бях спечелила двубоя, състоянието на противника ми никак не допринасяше за успеха на съвместния ни полет. Извих глава назад и единственото, което видях, бе маса от дървета, носеща се насреща ни с главоломна скорост.

Торн явно също ги забеляза, защото тръсна глава и изфъфли през разбитите си зъби:

— Ще ни убиеш и двамата!

— А ти искаше да убиеш мен — извиках в отговор.

Улових Дестин с две ръце и със сетно усилие го извъртях така, че да се озова отгоре му. Приличах на ездач на пощръклял слеп, теглещ отчаяно юздите. Изпънах рамене назад, вирнах брадичка и ето че сантиметър по сантиметър започнахме да възвръщаме хоризонталното си положение. Когато накрая прелетяхме над дърветата, подметките ми закачиха най-горните им клони.

Поредната светкавица удари толкова близо до нас, че насмалко не ме събори от Торн. Той се възползва от възможността, сграбчи ме за косата и ме откъсна от себе си. После просто ме пусна, обаче аз нямах нищо против, защото, докато ме скубеше, без да усети, бях откачила Дестин от кръста му.