Изтръгнати от корен [bg]

Почувствах се замаяна и леко зашеметена; светът стана мек, топъл и приятен. Безпокойството ми силно намаля, което значеше, че съм пила повече, отколкото трябва, но бях благодарна за това. Борис подкара още по-бързо с отпочиналите коне и след час, когато небето пред нас тъкмо започваше да просветлява, в далечината забелязахме мъж, който вървеше пеш по пътя. Когато наближихме, видяхме, че изобщо не е мъж, а Каша: в момчешки дрехи и тежки обувки. Идеше право към нас; ние бяхме единствените, които отиваха към Дверник.

Тя се хвана задъхано за ръба на шейната, поздрави набързо и без да спира, продължи:

— В добитъка е — заразило е всички животни и ако ухапят човек, той също се заразява. Затворили сме повечето в кошарите, държим ги вътре, но не остана свободен човек…

Аз се бях измъкнала от одеялата и протягах ръка към нея.

— Каша — казах сподавено и тя млъкна. Погледна ме; двете се взирахме една в друга в пълно мълчание една дълга секунда, а после аз рекох: — Качвай се бързо, ще ти разкажа по пътя.

Тя седна до мен под купчината одеяла. Изглеждахме нелепо една до друга — тя с мърлявите си, домашнотъкани дрехи на свинарче, прибрана дълга коса под шапката и дебело яке от овча кожа, и аз в моите изискани одежди; като кръстницата фея и Маша, метяща пепелта пред огнището. Ръцете ни обаче бяха здраво стиснати, по-истински от всичко друго помежду ни, и докато шейната се носеше по леда, аз бъбрех несвързани откъслеци от историята — първите дни, когато тънех в нещастие, дългите, изнурителни седмици, в които Змеят ме караше да правя магии, уроците след това.

Каша не пусна ръката ми през цялото време, а когато най-после сподавено й казах, че мога да правя магии, отвърна:

— Трябваше да се досетя. — Дъхът ми спря и аз зяпнах от изненада. — На теб все ти се случваха странни неща. Влизаше в гората и се връщаше с плодове, на които не им беше сезонът, или с цветя, каквито никой не беше виждал. Когато бяхме малки, постоянно ми разказваше истории, които си чула от боровете, докато един ден брат ти не ти се скара, задето си фантазираш, и ти спря. Дори начинът, по който съсипваше дрехите си — не можеше да постигнеш такова нещо, даже да се опитваш, а аз знаех, че не се опитваш. Веднъж видях как един клон просто се протегна и закачи полата ти, наистина се протегна…

Потрепнах и исках да възразя. Тя млъкна. Не исках да чувам това. Не исках да ми казва, че магията винаги си е била там и не е можело да я избегна.

— Не ми върши особена работа, освен да превръща дрехите ми в дрипи, ако това е идеята — казах аз, като се опитвах да звуча нехайно. — Идвам, само защото него го няма. Кажи ми сега какво се случи?

И Каша ми разказа: добитъкът се поболял буквално за една нощ. Първите болни животни имали рани от ухапване, като че ли от зъбите на огромни вълци, макар цяла зима никой да не бе виждал вълци в околността.

— Бяха на Йежи. А той не ги заколи веднага — обясни тя сдържано. Аз кимнах.

Йежи трябваше да постъпи по-благоразумно — да ги отдели на секундата от стадото и да пререже гърлата им, още щом е видял, че са ухапани от вълци, но още са в стадото. Никой обикновен вълк не би го сторил. Но той беше беден — нямаше си ниви или занаят, само тези крави. Жена му неведнъж бе идвала тихо да ни моли за брашно, а когато се връщах от гората с повечко плодове, майка ми винаги ме пращаше да им занеса една кошница. Йежи дълго беше спестявал, за да си купи трета крава, която да го спаси от бедността, и беше успял едва преди две години. По жътва жена му, Кристина, гордо сложи ново червено шалче с дантела по края и червена жилетка. Бяха изгубили четири деца, преди още да са ги кръстили, сега чакаха петото. Затова не бяха заколили животните достатъчно бързо.