Нефритеният трон [bg]

— Тук е много хубаво. По-удобно ми е, отколкото на моята площадка — одобри Темерер.

От уединеното си място на почетен пътник той виждаше цялото движение на кораба, без да се пречка, а камбузът с готварските печки се намираше точно под него и отопляваше палубата му.

— Нали не ти е студено, Лорънс? — сигурно за трети път попита той и наведе глава, за да го види по-отблизо.

— Ни най-малко — лаконично отвърна Лорънс.

Тази прекомерна грижовност вече започваше да го дразни. Макар че световъртежът и главоболието бяха намалели заедно с цицината на главата му, натъртеният му крак още се инатеше и на моменти пулсираше от постоянна болка. Качиха го на борда с боцмански стол — много унизително за дееспособен човек като него. Веднага го настаниха в кресло и го отнесоха на палубата, опакован в одеяла като някой инвалид, а Темерер внимателно се бе увил около него, за да му пази завет.

Към драконовата палуба водеха две стълбища, по едно от всяка страна на фокмачтата. Зоната на бака се простираше от подножието им до половината път до гротмачтата и по правило се полагаше на летците, докато моряците се разпореждаха с останалата площ до гротмачтата. Екипажът на Темерер вече бе завзел полагащата му се територия и многозначително бе избутал няколко купчини с навити въжета по протежението на невидимата граница. Сега на тяхно място стояха кожени сбруи и кошове с халки и катарами като предупреждение към моряците, че трябва да се съобразяват с летците.

Мъжете, които не бяха заети с прибирането на принадлежностите си, се бяха наредили по граничната линия в разнообразни отпуснати пози и симулираха работа. Младата Роланд и другите двама кадети куриери, Морган и Дайър, се бяха заиграли до мичманите, които бяха загърбили задълженията си, за да защитават територията на въздушния корпус. Бяха още малки и можеха с лекота да вървят по бордовата ограда и сега тичаха напред-назад по нея с детинско безразсъдство. Лорънс ги наблюдаваше с мрачно настроение. Продължаваше да се притеснява, че е взел младата Роланд.

— Защо искаш да я оставиш? Не слуша ли? — бе всичко, което Джейн попита, когато той се посъветва с нея.

Беше му неловко да изрази опасенията си пред нея. От друга страна, имаше логика в това да вземе малкото момиче. Когато, при пенсионирането на майка си, то станеше капитан на Екзидий, щеше да се сблъска с всички отговорности на мъжете офицери. Ако сега го щадяха, щеше да остане неподготвено.

Въпреки всички доводи, Лорънс съжаляваше. Това не беше поделението, а той знаеше, че във всеки корабен екипаж има някои долни, наистина много долни типове — пияници, кавгаджии, престъпници. Твърде голяма бе отговорността да се грижи за едно младо момиче сред подобни мъже, да не говорим, че предпочиташе да запази тайната за служещите във въздушния корпус жени.