Нефритеният трон [bg]

Въпреки това той тайно смяташе, че Райли има отлични шансове. Барам нямаше лесно да намери желаещи за този пост. Колкото и внушително да изглеждаха на незапознатия, транспортните кораби бяха неудобни за командване плавателни съдове. Често прекарваха дълги периоди на пристанището в очакване на дракони за превозване, а екипажите им се отдаваха на гуляи в кръчмите. Друг път стояха месеци наред в открито море, като служеха за пунктове за почивка за дракони, прекосяващи големи разстояния. Все едно бяха на блокада, но по-лошо, поради липсата на общество. Малки бяха изгледите им за битки и слава, още по-малки — за плячкосване. Не им служеха хора, които имаха шанс за нещо по-добро.

„Самоуверен“ обаче бе пострадал толкова тежко в бурята след Трафалгар, че още дълго щеше да стои на сух док. Райли, останал на сушата без влияние, което да му осигури нов кораб, и практически без екипаж, щеше да е доволен от тази възможност, колкото и Лорънс щеше да е доволен от присъствието му, а имаше голяма вероятност Барам да се спре още на първия предложил услугите си кандидат.

Лорънс прекара следващия ден малко по-успешно, в работа над други неотложни писма. Личните му дела не бяха подготвени за едно дълго пътуване отвъд границите на куриерските райони. Освен това, в последните мъчителни седмици той напълно бе занемарил личната си кореспонденция и сега имаше да отговаря на няколко писма, предимно на роднини. След битката при Дувър баща му бе станал по-толерантен към кариерата му и въпреки че все още не си пишеха лично един на друг, Лорънс поне вече не бе длъжен да крие кореспонденцията с майка си и от известно време насам открито адресираше писмата до нея. Възможно бе след последните събития баща му отново да прекратеше тази привилегия, но Лорънс се надяваше той да не научи подробностите. За щастие Барам нямаше да спечели нищо, ако изложеше лорд Алъндейл. Не и сега, когато общият им политически съюзник Уилбърфорс възнамеряваше на следващото заседание на парламента отново да повдигне въпроса за отмяната на робството.

Лорънс нахвърля набързо още дузина бележки с не особено типичен за него почерк. Повечето бяха до морски офицери, които познаваха нужната подготовка на едно бързо отплаване. Въпреки че не бяха дълги, усилието взе своето и когато Джейн Роланд отново го посети, той бе капнал от умора и лежеше със затворени очи.

— Да, ще ги пратя, но се държиш абсурдно, Лорънс — каза тя и събра писмата. — Ударът по главата не е шега работа, дори да не си си пукнал черепа. Когато имах жълта треска, не скачах напред-назад и не твърдях, че ми няма нищо. Лежах в леглото, ядях си овесената каша, пиех си греяното вино и оздравях по-бързо от всички други в Западните Индии.

— Благодаря ти, Джейн — отвърна той и не й се противопостави.