Тръпка [bg]

Завъртях се в леглото и погледнах към тъмната купчина от одеяла и възглавници на пода. Присъствието му беше толкова странно и прекрасно, че караше стаята ми да изглежда някак завършена. Както и самата мен всъщност. Не мислех, че изобщо някога ще мога да заспя отново.

— Не — отвърнах.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Май току-що го направи.

Той замълча, обмисляйки думите ми:

— Добре, мога ли да ти задам два въпроса в такъв случай?

— Току-що направи и това.

Сам изпъшка и хвърли по мен една от малките възглавнички, които бях взела от дивана. Тя прелетя, черен снаряд на фона на лунната светлина, и тупна край главата ми.

— Умница си ми, а?

Ухилих се в мрака.

— Добре де, ще играя. Кажи какво искаш да знаеш?

— Беше ухапана.

Това не беше въпрос, а констатация. Можех да усетя напрежението в гласа му, да усетя дори напрежението в тялото му, колкото и далеч от мен да беше. Завих се по-плътно в одеялото си в някакъв инстинктивен опит да се скрия от думите му.

— Не знам.

Сам леко повиши глас:

— Как може да не знаеш?

Свих рамене, въпреки че нямаше как да ме види.

— Бях малка.

— Аз също бях малък. Но знам какво се случи. — Когато не казах нищо, продължи. — Затова ли просто си лежеше там? Не знаеше ли, че ще те убият?

Загледах се през прозореца, черен правоъгълник нощ, и се изгубих в спомените си за Сам като вълк. Глутницата беше край мен, езици и зъби, ръмжене и движение. Един вълк стоеше настрана, козината му блестеше от скреж, той трепереше, без да откъсва очи от мен. Докато лежах в снега, под бялото небе, което бе започнало да се смрачава, задържах погледа си върху него. Беше красив, див и тъмен, с жълти, странно интелигентни очи. Ухаеше също като останалите вълци — тежкият, мускусен аромат на хищник. Дори и сега, докато лежеше в стаята ми, можех да подуша вълка в него въпреки болничните дрехи и човешката кожа.

Нейде отвън чух нисък, пронизителен вой, после към него се присъединиха и още. Нощният хор се надигна и въпреки осезателната липса на гласа на Сам, беше прекрасен както винаги. Сърцето ми заби по-бързо, изпълнено с неясен трепет. На пода Сам простена. Тъжен звук, съчетал в себе си вълче и човешко.

— Липсват ли ти? — прошепнах.

Той се надигна от импровизираното си легло и се изправи до прозореца, чужд силует на фона на нощта, обгърнал дългурестото си тяло с ръце.

— Не… да… не знам… Карат ме да се чувствам… странно. Сякаш мястото ми не е тук.

Звучеше ми толкова познато. Опитах се да измисля нещо, за да го успокоя, но така и не ми хрумнаха думи, които да прозвучат достатъчно искрено.

— Но това съм аз — настоя, свеждайки глава. Не знам дали се опитваше да убеди себе си или мен. Остана край прозореца, докато вълчият вой се извиси до кресчендо и накара очите ми да се насълзят.