Вратите на Рим [bg]

Захладня и бързо течащата вода сякаш стана още по-студена. Марк накланяше глава ту на една страна, ту на друга, бавно премигваше, но не виждаше нищо. Унасяше се, носът му цопваше във водата и той изпръхтяваше и отново се надигаше. Болката стана безумна. Отдавна не бяха говорили. Това беше битка, но не между двамата. Щяха да останат тук, докато не ги повикат, докато Рений не се върнеше и не им наредеше да излязат.

Когато се свечери, двамата разбраха, че не могат да помръднат. Дори ако Рений се появеше в този момент и им кажеше да излязат, щеше да се наложи да ги извлече сам навън, мокри и кални.

Марк се унасяше, отново се свестяваше с внезапно трепване — и после разбра, че някак се е отдалечил от студа и тъмнината. Запита се дали ще умре в реката.

В една от полудремките усети топлина и чу приятното пращене на разгорял се огън. Един стар мъж подтикваше горящите дърва с крак и се усмихна на искрите. Обърна се и като че ли чак сега забеляза момчетата, целите побелели от студ.

— Ела до огъня, момче. Няма да ти направя нищо лошо.

Лицето на стареца беше цялото в бръчки, белези и прах от десетилетия усилен труд и грижи. Приличаше на кърпена кесия. Ръцете му бяха покрити с дебели изпъкнали вени, които се мърдаха под кожата заедно с движението на подутите кокалчета. Беше облечен като за път, с кърпени дрехи и тъмночервен парцал на шията.

— Ще ти отрежа единия крак и ще хапнем и двамата. Ще спра кървенето, момче, и аз знам това-онова…

Огромните вежди се вдигнаха заинтригувано. Очите блеснаха, устата се отвори и се видяха белезникави беззъби венци — лигави и набръчкани. Мъжът потупа джобовете си и сенките повториха движението му, изплющяха по тъмножълтите стени, озарени само от пламъците.

— Спокойно, момче. Е, ножът ми е тъп и малко нащърбен, обаче…

Ръка като груб камък притисна лицето му, неочаквано по-голяма, отколкото би трябвало да е.

Дъхът на стареца беше топъл и миришеше отвратително.

Марк се събуди и се закашля от погълнатата вода. Коремът го присвиваше и от студ, и от глад. Луната беше изгряла. Гай беше до него, неподвижен, лицето му едва се подаваше над черната стъклена вода, главата леко се полюшваше в тъмнината.

Стига толкова. Ако изборът беше да се провали или да умре, значи трябваше да се провали. Тактически това беше по-добрият избор. Понякога е по-добре да отстъпиш и да прегрупираш силите си. Именно на това искаше да ги научи старецът. Той искаше да се откажат и може би чакаше някъде наблизо да научат този най-важен от всички урок.

Марк не помнеше съня, помнеше само страха, че ще бъде задушен — и още го усещаше. Тялото му като че ли беше загубило формата си и просто седеше под повърхността, тежко и просмукано с вода. Беше заприличал на някаква безлюспеста дънна риба. Съсредоточи се и отпи от водата — беше студена като самия него. Залюля се напред, протегна ръка и се хвана за един корен. Раздвижваше се за първи път от единадесет часа. Усети смъртен студ, но нямаше съжаления. Наистина, Гай още седеше неподвижно, но залозите бяха различни. Марк нямаше да умре, за да се хареса на някакъв побъркан стар гладиатор.