Анихилация [bg]

В този момент се чувствах така, сякаш всичко е било сън — обучението, досегашният ми живот, светът, който бях оставила зад границата. Всичко това вече нямаше значение. Важно беше само това място, само този момент, и не защото психологът ме е хипнотизирала. Под въздействието на тази силна емоция аз гледах към брега през тесните, назъбени пролуки между дърветата. Там се беше събрал по-гъст мрак, слели се бяха нощта, облаците и морето. А някъде отвъд имаше друга граница.

И тогава, в тази тъмнина, го видях с очите си: пламъче от оранжева светлина. Бледа искра високо в небето. Това ме озадачи, докато не се сетих, че идва от фара. Докато гледах, пламъчето се премести наляво и нагоре, угасна и няколко минути по-късно се появи много по-високо. После угасна завинаги. Дълго го чаках да светне отново, но това не стана. По някаква причина, колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставах аз, сякаш на това странно място светлината — каквато и да било светлина — беше признак на цивилизация.

Буря имаше и в онзи последен цял ден с мъжа ми след завръщането му от единайсетата експедиция. Ден, който имаше яснотата на сън, на нещо странно, но познато — позната рутина, но странно спокойствие, повече от това, с което бях свикнала, преди да замине.

През последните седмици преди експедициите двамата неистово се карахме. Бях го притискала до стената, бях го замеряла с предмети. Само и само да пробия бронята на твърдоглавие, която, сега знам, може да му е била наложена с хипнотично внушение. „Ако заминеш — казах му тогава, — може да не се върнеш, а и да се върнеш, не бъди сигурен, че ще те чакам.“ На което той вбесяващо се изсмя и отвърна: „О, нима досега си ме чакала? И дойдох ли?“ Беше твърдо решен и всяко препятствие предизвикваше грубиянския му хумор, което си беше напълно нормално дори без хипноза. За него беше типично да вземе решение и да го следва, независимо от последствията. Да позволи на импулса да се превърне в мания, особено ако смяташе, че работи за кауза, по-важна от него самия. Това беше една от причините да остане и на втора мисия във флота.

Известно време връзката ни беше нестабилна, отчасти заради факта, че той беше много общителен, а аз предпочитах усамотението. Някога това беше източник на сила за нас, но този период беше отминал. При първата ни среща не само го намерих за красив, но и се възхитих на уверената му, открита природа, на потребността му да бъде сред хора — възприех го като здравословна противотежест на собствения си характер. Той имаше хубаво чувство за хумор и когато се запознахме — в един мол — заобиколи моята сдържаност, като се престори, че двамата сме детективи, работещи по определен случай, и сме там, за да наблюдаваме заподозрян. Така започнахме да си измисляме факти за живота на улисания кошер от хора, които жужаха около нас, а после и един за друг.