Колимски разкази [bg]

Задачата ни бе да направим просека и ние скоро се хванахме на работа. Режехме с трионите от изгрев до заник, поваляхме дърветата, цепехме ги и ги подреждахме. Бяхме забравили всичко друго, искахме да останем тук по-дълго, страхувахме се от златодобивните забои. Ала нарязаните дърва се увеличаваха прекалено бавно и в края на втория напрегнат ден стана ясно, че сме направили малко, че нямаме сили за повече. Иван Иванович издяла еднометрова мярка, като отмери пет педи върху отсечена млада, десетгодишна лиственица.

Вечерта дойде десетникът, премери работата ни със своята тояга с резки и поклати глава. Бяхме изпълнили десет процента от нормата!

Иван Иванович му доказваше нещо, мереше, но десетникът бе непреклонен. Мърмореше за някакви „фесметри“, за „чиста маса на дървесината“ — всичко това беше прекалено сложно за нас. Едно беше ясно — ще бъдем върнати в лагерната зона, пак ще минем през портала със задължителния, стереотипен надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава’, въпрос на доблест и геройство“. Разправят, че на входовете на немските лагери бил изписан девизът: „Всекиму своето“. Подражавайки на Хитлер, Берия го беше надминал в цинизма си.

Лагерът бе място, където ни учеха да мразим физическия труд, да мразим труда изобщо. Най-привилегированата група от лагерното население бяха криминалните — за тях ли трудът бе геройство и доблест?

Но ние не се страхувахме. Нещо повече — това, че десетникът констатира безнадеждността на работата ни, нищожността на нашите физически качества, ни донесе небивало облекчение, без изобщо да ни огорчава, да ни плаши.

Ние плувахме по течението, свършвахме, както казват в лагерите. Вече нищо не ни вълнуваше, беше ни лесно да живеем във властта на чужда воля. Не се грижехме дори да си запазим живота; и ако спяхме, то бе също по силата на заповедта, съобразена с лагерния график. Душевното спокойствие, постигнато чрез притъпяване на чувствата ни, напомняше за „висшата казармена свобода“, за която бе мечтал Лорънс, или за Толстоевото непротивене на злото — чуждата воля винаги беше на стража на душевното ни спокойствие.

Отдавна бяхме станали фаталисти, не крояхме житейски планове за повече от един ден напред. Би било логично да изядем на един път цялата си храна и да се върнем, да лежим в карцера колкото ни се полага и да слезем в забоя — но и това не направихме. Всяко вмешателство в съдбата, във волята на боговете беше неприлично, противоречеше на кодекса за поведението в лагера.