Колимски разкази [bg]

Благодарение на физическите си предимства той се превръща в морална сила при решаване на многобройните всекидневни въпроси на лагерния живот. При това той е морална сила, докато продължава да е сила физическа.

Афоризмът на Павел Първи: „В Русия е именит онзи, с когото разговарям — и докато разговарям с него“ — беше намерил свой нов неочакван израз в забоите на Крайния север.

През първите месеци от живота си в мините Иван Иванович беше голям работяга. Сега не можеше да разбере защо когато остана без сили, го удряше всеки срещнат — не много силно, но го удряше: дневалният, бръснарят, десетникът, отговорникът, бригадирът, конвоят. Освен длъжностните лица го биеха и криминалните. Иван Иванович беше щастлив, че се бе измъкнал от тази „горска командировка“.

Федя Шчапов, момче родом от Алтай, беше останал без сили преди другите — полудетският му организъм не беше успял да укрепне. Затова Федя издържа около две седмици по-малко от останалите, силите му се стопиха по-рано. Беше единствено дете на вдовица и бе съден за незаконно избиване на добитък, понеже бе заклал овцата, която си имали. Законът забраняваше това. Присъдата му беше десет години; изтощителната работа в мините, която никак не приличаше на селския труд, му тежеше. Федя се възхищаваше от хубавия живот на криминалните от мините, ала в характера му имаше нещо, което му пречеше да се сближи с тях. Това здраво селско начало, вродената любов, а не отвращение от труда, донякъде му помагаха. Той, най-младият сред нас, веднага се залепи за най-възрастния, за най-положителния — за Иван Иванович.

Савелиев беше студент от Московския институт по съобщенията, мой земляк от Бутирския затвор. В килията, потресен от всичко видяно, написа писмо до „вожда“ на партията като верен комсомолец, сигурен, че тези сведения не са известни на „вожда“. Собственото му дело беше смешно — кореспонденцията с годеницата му, където свидетелство за агитация (десета точка от петдесет и осми член) бяха писмата между годеницата и годеника; неговата „организация“ (единадесета точка от същия член) се състоеше от двама души. Това най-сериозно бе вписано в бланките на разпита. И все пак всички мислехме, че дори според тогавашните мащаби Савелиев само ще го интернират.

Скоро след изпращането на писмото, в един от „заявителните“ дни, Савелиев го извикаха в коридора и му дадоха да се подпише, че е получил известие. Върховният прокурор му съобщаваше, че лично ще разгледа делото му. След това Савелиев го извикаха само веднъж — да му връчат присъдата на „специално съвещание“: десет години лагер.

В лагера Савелиев закъса много бързо. И досега не можеше да проумее тази зловеща разправа. Не че бяхме големи приятели, просто обичахме да си спомняме Москва — улиците, паметниците, Москва река, покрита с тънък слой нефт, който проблясваше като седеф. Нито Ленинград, нито Киев, нито Одеса нямат такива поклонници, ценители, обожатели. Бяхме готови да говорим за Москва безкрай.