Колимски разкази [bg]

Всяка вечер събирахме на едно място две главни и те тлееха до сутринта, без да гаснат и без да изгарят. Ако главните са три, изгарят. Аз и Савелиев знаехме това още от училище, а Иван Иванович и Федя — от деца, от къщи. Сутрин разпалвахме главните, лумваше жълт пламък и върху разгорелия се огън слагахме някой по-дебел дънер…

Разделих булгура си на десет части, но това изглеждаше прекалено страшно. Операцията по изхранването на пет хиляди души с пет хляба вероятно би била по-лесна, по-проста, отколкото един арестант да раздели на тридесет порции десетдневната си дажба. Дажбите, талоните винаги бяха за по десет дни. На „континента“ отдавна свиреха отбой що се отнася до разните „петдневки“, „десетдневки“, „постоянки“, но при нас десетичната система съществуваше много по-стабилно. Тук никой не смяташе неделята за празник — почивните дни за затворниците, въведени много след нашето пребиваване на „горска командировка“, бяха три пъти месечно по произволна преценка на местното началство, което имаше правото да използва дъждовните дни през лятото или прекалено студените през зимата за почивка на затворниците „за сметка на почивните дни“.

Отново събрах булгура на едно място, понеже не издържах това ново мъчение. Помолих Иван Иванович и Федя да ме включат при тях и предадох запасите си за общия казан. Савелиев последва примера ми.

Всички заедно — и четиримата — взехме мъдро решение — да готвим два пъти дневно, за три пъти продуктите в никакъв случай не биха ни стигнали.

— Ще берем горски плодове и гъби — рече Иван Иванович. — Ще ловим птици и мишки. И един-два пъти на десет дни ще ядем само хляб.

— Но ако гладуваме ден-два преди получаване на продуктите — каза Савелиев, — как ще се удържим да не ядем повече, когато ни ги донесат?

Решихме на всяка цена да ядем два пъти дневно и в краен случай да правим чорбата по-рядка. Та нали тук нямаше кой да ни окраде, бяхме получили всичко, каквото ни се полагаше — тук нямаше готвачи-пияници, склададжии-крадци, алчни надзиратели, криминални, които да ни отнемат най-добрата храна, цялото безкрайно началство, което подяждаше и ограбваше затворниците — без никакъв контрол, без никаква съвест.

Бяхме получили наведнъж всичките „хранителни мазнини“ във вид на бучица „хидромазнини“, захар — по-малко от златото в пясъка, който промивах, хляб, клисав, лепкав хляб, с чието печене се занимаваха великите, неподражаеми майстори на „прираста в теглото“ и които хрантутеха началството на хлебопекарниците. Двадесет вида булгур, за които изобщо не бяхме чували през целия си живот: „магар“, „кълцано просо“ — всичко това бе прекалено загадъчно. И страшно.

Риба, заменила по тайнствените „таблици за замяна“ месото — ръждивокафява сельодка, обещаваща да компенсира усиления разход на белтъчини.