Пръстенът на Борджиите [bg]

Подадох пергамента на Себастиан и се обърнах към възрастния мъж.

— Кой си ти?

— Понякога сам не знам това — отговори той, като ме наблюдаваше внимателно. Светлината от догарящите въглища сякаш подпалваше тъмносините му очи. Той се вторачи напрегнато в огъня, преди да продължи: — Някога се казвах Корнелий Агрипа.

Себастиан издаде странен звук и се обърна към мен.

— Лъже, Агрипа е умрял преди много години.

— Да, в известна степен — отговори старецът. — Личността, която бях, сега е само част от мен, но аз съм този, който казвам, че съм. Корнелий Агрипа, алхимик, приятел с благородници и царски особи, философ, търсач на истината, вярващ католик… на сто и три години.

Аз изсумтях и той се усмихна леко, отново вторачвайки в мен ясните си младежки очи. Почувствах как ме побиват тръпки и погледнах Себастиан, но той се беше втренчил във възрастния човек.

— Няма значение дали ще ми повярвате — подхвърли старецът със странно младежкия си глас. — Няма нужда да вярвате, че съм тук, за да ви помогна, дори и че Светият отец ми е наредил да направя всичко възможно, за да ускоря вашия успех. Но аз няма да проваля своя господар.

— Но каква помощ е това? — възкликнах аз накрая. Скочих и загледах яростно възрастния човек, който твърдеше, че е прочутият алхимик и маг Корнелий Агрипа. — Ти ни обезобрази! Защо?

— Смятах, че е очевидно — отговори той, без да обръща внимание на моя гняв, като дори не си направи труда да ме погледне. — Навсякъде има шпиони. Всъщност сме по средата на една война на шпионите. Сър Франсис Уолсингъм, главният секретар на кралица Елизабет и началник на шпионите, има дузини слуги в този град, много мъже и жени са на заплата при него и биха ви предали начаса, за да получат няколко сребърника.

— А откъде да знаем, че не си един от тях? — попита Себастиан. Седеше много изправен на стола си.

— Не можете. Може би не трябва да ми се доверявате. Но все на някого трябва да имате доверие. Досега направихте доста глупости.

— Какви?

— Кръчмарят. Той е от хората на Уолсингъм.

— Но на нас ни казаха да отидем в тази странноприемница, защото на ханджията може да се вярва.

— Но той се отметна. Аз успях да ви измъкна на безопасно място преди другите да се намесят. Но в известен смисъл закъснях. Лицата ви вече са известни. Единственият начин, по който можех да ви помогна, беше да използвам уменията си, за да променя външния ви вид.

Въздъхнах дълбоко, защото още не бях способен да му повярвам.

— Отец Белармино на кого още каза, че може да имате доверие? — продължи той.

— На човек на име Гапиар.

— Гапиар? — Той се изсмя. — Ха! Анаграма моето момче… на Агрипа.