Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Подир тая безкрайна одисея, която го водѐ и тласка по разни посоки, от бреговете на Босфора до дунавските, Стремски седем месеца пребъдваше в Русе. Но от всичките градове Русе остана най-паметен за него, защото в него Стремски изпита най-силните вълнения.

Той се влюби.

Запознат едвам преди четири месеца със семейството на Иваница Филович, виден русенец, Стремски се увлече от дъщеря му Драга и я обикна с всичката сила на своята богата, младежка душа. Драга му отговори с взаимност. Срещите на двамата влюбени, улеснявани от открития и дружествен живот на тукашното общество, заставаха чести. У дома им, дето на Стремски се радваха, на разходки, по градини, вечеринки — вред те се намираха, за да разменят сладки погледи и неми, щастливи въздишки, а без свидетели — и къси свенливи целувки. Стремски пръв път любеше в живота си и любеше, както любят в такъв случай: силно, горещо, лудо. Той се чувствуваше безконечно щастлив. Перспективата на тихо и светло домашно щастие се усмихваше вече на душата му, любовта озаряваше с розови лучи бъдещето му, което се пълнеше цяло от милия образ на Драга.

Днеска пръв път това чувство му докара болежи, неизвестни досега. Злобата против безсрамието Веригарово го задъхваше. Той се мъчеше от мисълта, че трябваше с такава личност да има дуел, който — от друга страна — не можеше достолепно да откаже, и че името и честта на Драга поради този дуел бяха изложени на градските клюки. Вероятно, още този час бедната Драга беше пища на общественото злодумство… Но жребият беше хвърлен. Той прие положението, каквото беше, готов да си изложи гърдите за защита на драгата девойка. Храбър и решителен в други, може би много по-опасни минути, той сега имаше нужда само от един героизъм: да може да победи отвращението си против Веригарова, да дели мегдана с един пуст и безхарактерен човек. Във всичкий тоя рой от мисли ни едно съмнение не му дойде за Драга, ни един въпрос той си не зададе за нейната искреност и благородство. Той си не допущаше това. Той я тъй силно любеше и той тъй се уважаваше, щото подобна мисъл би го унизила. Само едно би било възможно да се случи: наистина да е дръзнал Веригаров да каже на Драга гадките си стихове.