Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
— Представете си, днес Сава Игнатич не се прибра през нощта, сега ще трябва да го търся из дворовете… — подхванах аз със светски тон аз.
Красавецът ме стрелна с поглед и премълча.
— А Лев Евгенич сутринта ми открадна сандвича по-майсторски от всякога, и представете си, какъв глупак, скрил го под възглавницата ми…
Красавецът някак странно потрепна, но не каза нито дума. Според мен реши, че имам двама съжители — единият ми кръшка, а другият е психопат и крадец.
— Това са моите животни — поясних смутено.
Все очаквах да каже — няма ли да ме почерпите кафе?
И си мислех какво да отговоря. За нищо на света няма да го пусна вкъщи — току-виж се оказал маниак? При това е толкова грамаден, стигам му до рамото. Ами ако е смятал да купи белезници и камшик от сексшопа? Обикновено маниаците умело се преструват на нормални хора.
Когато Мурка беше малка, веднъж реших да я сплаша повечко и й разказах за лошите чичковци, и то така страшно, че сама се уплаших. А Мура ми казва: „Всичко разбрах, само не разбрах как да позная, че чичото е лош. Ами ако очите му са добри?“
Точно така, очите!!! Ние с небръснатия красавец сме част от животинския свят, а аз съм наясно как е в животинския свят: ако Лев и Сава се гледат дълго един друг в очите, значи след малко ще се сбият. Оттук следва един важен за собствената ти безопасност психологически подход — не гледай непознат човек в очите, за да не провокираш агресия, та да се нахвърли и да те ухапе.
Реших, че ще проверя — ще го погледна в очите. Не се нахвърли. Сиви очи, внимателен поглед.
— Ами аз… ъ-ъ-ъ… довиждане, кхм-кхм…
— Искате ли кафе? — Казах го не защото исках да го примамя вкъщи и там да се запознаем, и не защото подозренията ми се бяха разсеяли, просто се уплаших — ами ако е отгатнал какви мисли бродят из главата ми.
— Не, хм-хм… бързам.
Красавецът мълчаливо ме изпрати до входа и не ми поиска телефона.
— Обадете се някой път — подхвърлих небрежно, просто от любезност, и записах телефона си на кутията му от цигари „Давидофф“.
— Всичко хубаво — каза красавецът.
Изключително приятен човек. Може случайно да си изхвърли пакета… Всичко е същото — като в училище, като в университета, — такива момчета не са за мен.
В началото Мурка все вадеше за мен от Купа си по нещо блестящо, раирано-карирано с рюшчета, с големи фльонги и малки копчета, но след бурен скандал в края на краищата си облякох черния панталон и черното пуловерче.
— Приличаш на прилеп — недоволно изръмжа Мура.
Ами нека!? Вместо да съм прекалено натруфен прилеп с разни финтифлюшки, предпочитам да съм скромен, но уверен в себе си черен прилеп.
Да се обличам ме научи една приятелка французойка (може би не е върхът, но на нас с нея ни харесва). Люсил пишеше дипломна работа на тема „Синоними на думата «пия» в руския език“ и заради тази своя научна работа се шляеше от гости на гости и събираше материал. Веднъж, като тръгвахме към поредното събиране, Люсил мина да ме вземе, облечена в безформена черна дреха, измачкана и малко прокъсана, и ме попита с прекрасния си френски акцент: „Не съм ли прекалено наконтена?“ А беше в някакъв парцал! Французойките най-добре знаят как да се държат, да се обличат и всякакви такива, и оттогава винаги внимавам да не съм прекалено издокарана.
Днес Альона за първи път ще посреща гости в новото жилище. Поводът е новият им дом, но гостито няма да е за близките приятели, а за всякакви нови познати. От близките приятели сме поканени само аз и Олга.
Не бяхме ходили нито веднъж у Альона след края на ремонта, затова някои неща бяха неочаквани за нас (антрето малко напомняше червената гостна в Зимния дворец), други — направо неразбираеми (мемориалната плоча на входната врата). На бялата мраморна плоча бяха гравирани цифри.
— Защо сте сложили тази плоча — уплашено попита Олга, сочейки с пръст вратата, — да не е умрял някой?
— Просто това са скъпи за нас паметни дати: датата на покупката на апартамента и датата на приключването на ремонта — обясни Никита.
— Но списъкът не е пълен! А къде са датата на заверката при нотариуса или завършването на техническите работи? — изсмя се Олга и ме ръгна с лакът, а някакъв злобар вътре в мен също ме ръгна с лакът и се подсмихна.