Принципът на доминото
- Автор: Кенеди Адам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евгения Чолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принципът на доминото». Краткое содержание книги:
Тези, които управляват света — парите, войните, хората. Те знаят как да прикрият всяка мръсотия. Защото имат много тъпи копелета за изкупителни жертви… Но Рой Тъкър не иска да бъде „тъпото копеле“. И тръгва срещу правилата.
Срещу техните правила…
Всяка нощ в килията си бях представял такова легло. Сега лежах в него и то беше по-добро от всяко друго, за което си бях мечтал. Но не можех да заспя. Обръщах се ту по гръб, ту по корем, после на едната си страна или на другата. Климатичната инсталация бръмчеше меко, стаята бе суха и прохладна, но леглото го чувствах много топло.
Свалих пижамата си, отхвърлих одеялото и легнах под чаршафа. След малко станах и опитах да отворя прозореца, но явно беше закован. Облякох си халата, седнах на стола и изчетох вестника от първата до последната страница. Зад езерото започваше да просветлява зората, когато си легнах. Завих се с одеялото и бързо заспах.
Събуди ме телефонът. Когато се обадих, женски глас попита:
— Кой е там?
— Кого търсите?
— Не мога да ви чуя. Кой е там?
— Тук е някой, когото току-що събудихте. Кой ви трябва?
— Съжалявам — отвърна гласът и линията прекъсна. Звъннах на телефонистката и й казах:
— Не позволявайте на никого да се обажда повече тук. Тъкмо се опитвах да заспя, а вие ме свързахте погрешно. Между другото, колко е часът?
— Шест и петнадесет, сър. Мистър Уолдроун ли е?
— Не… всъщност да.
— Мистър Уолдроун, нали?
— Точно така.
— Не беше погрешно позвъняване, сър. Дамата ви търсеше и ми даде номера на вашата стая. Седемнайсет-нула-пет.
— Тогава защо тя затвори, когато аз се обадих?
— Не знам, сър. Вие не искате да ви безпокоят, така ли?
— Точно така — отвърнах и поставих слушалката.
Не можах да заспя повече. До седем часа вече бях обръснат и облечен и излязох навън на улицата. Тръгнах на юг по авеню „Мичиган“. Слънцето беше изгряло, небето — широко и синьо и едва ли идваше някакъв бриз откъм езерото. Улиците бяха почти пусти. Няколко коли и автобуси, но никакъв пешеходец освен мен.
Продължих да вървя до авеню „Чикаго“. Открих една кафетерия, седнах на масата до прозореца, откъдето да мога да гледам към водната кула, закусих. Яйца, наденица, препечени филии и три чаши кафе.
Когато излязох от ресторанта, свих надясно и следвах авеню „Чикаго“ чак до езерото. Прекосих паркинга и тръгнах на север по тротоара, покрай брега. Като стигнах до Уолтън, седнах на една пейка и се загледах във водата, усещайки слънчевата топлина в лицето си и движението на колите на паркинга зад мен.
Сега не бях така изплашен, както онзи ден в затвора. Но имах някакво тъпо усещане в дъното на стомаха си. Някъде по веригата ми се губеше нещо. Сякаш някой трябваше да каже думи, които очаквах, но така и не чух. Дълго време гледах документа за къщата и чековата книжка със залепените отгоре графи.
Искаше ми се да изчезна, но не можех. Знаех, че няма отговор на съмненията ми, но не издържах просто да седя така и да чакам, гледайки как парченцата от мозайката бавно се нареждат по местата си.
Осъзнавах всичко, което не бях в състояние да направя. Проблемът беше да открия какво бих могъл все пак.
В главата ми се въртеше набор от възможности. И само две имена в тях.
Беше почти десет часът, когато станах от пейката, минах през подлеза под паркинга и намерих една телефонна кабина. Потърсих два телефона и ги написах на парче хартия.
Позвъних първо на Апългейт в офиса му. Обади се женски глас:
— Доктор Апългейт ще бъде извън града до късно следобед. Вие негов пациент ли сте?
— Не, аз съм приятел, но не от града. Искам да го изненадам. Ще се обадя пак по-късно.
После звъннах на Снейбъл. Момичето на телефона ми даде дежурен отговор:
— Съжалявам, но мистър Снейбъл диктува в момента, а после трябва да ходи на събрание. Ако желаете, си оставете телефонния номер.
— Нямам телефон. Не го търся по работа, а лично. Така че оставете тези глупости и ме свържете.
За миг настъпи тишина от другата страна. После свит и малко ядосан глас каза:
— Ще ви дам секретарката на мистър Снейбъл.
Преди тя да успее да си каже заучената реч, аз започнах:
— Предайте само на Снейбъл, че Рой е на телефона. Той ще иска да говори с мен.
— Мога ли да му предам и фамилното ви име, моля?
— Не. Кажете му, че току-що съм излязъл от затвора вчера и съм нетърпелив да говоря с него.
Още не се бях доизказал, когато чух гласа му:
— За бога, Рой, не трябваше да се обаждаш тук. Къде си в момента? Вестникът писа…
— Отседнал съм в хотел „Дорсит“.
— Искаш да кажеш, че си в Чикаго?
— Точно така.
— Слушай, Рой. Трябва да разбереш. Не мога да се включа в играта. Дори не трябва да говоря с теб.