Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Осуги все така седеше в официална поза на възглавницата върху пода с чинно кръстосани нозе. Сега тя сключи ръцете си в скута и с изражение на разярена тъща се впусна в обвинения:
— Що за нещо е това? Нима очаквате да повярвам, че още не сте чули за идването на брат ви? Не разбирате ли, че аз съм майка на момчето, което вашият непрокопсаник подмами да тръгне с него на война? Не знаете ли, че Матахачи е продължителят на рода и най-важният човек в семейство Хониден? Тъкмо вашият брат прелъга сина ми да тръгне към смъртта си. Ако Матахачи е убит, вашият брат е негов убиец и ако той си мисли, че ще може просто да се промъкне обратно у дома си и всичко това да му се размине…
Старицата млъкна, само колкото да си поеме дъх и след това очите й пак яростно засвяткаха.
— А вие? След като той е имал дързостта да се примъкне обратно тук сам, защо вие, по-голямата му сестра, не го пратихте веднага при мен? Възмутена съм и от двамата. Да се отнасяте към една възрастна жена с такова неуважение. За кого ме вземате?
Пак спря за въздух и поде отново:
— Щом вашият Такедзо се е върнал, върнете ми и моя Матахачи. И ако това не може да стане, най-малкото, което може да сторите, е да ми доведете този дявол тук и да го накарате да обясни какво се е случило с любимото ми момче и къде е то. Веднага!
— Но как мога да направя това? Той не е тук.
— Това е чиста лъжа! — кресна Осуги. — Трябва да знаете къде е!
— Казвам ви, че не зная! — възпротиви се Огин.
Гласът и трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. Приведе се напред. Единственото й желание сега беше баща им да бе още жив.
Изведнъж от вратата към терасата се чу изпукване, последвано от шум на бягащи нозе.
Очите на Осуги проблеснаха, а Оцу понечи да се изправи, но последва писък, от който косите на всички настръхнаха — надали човешкият глас би могъл да звучи по-близо до животински вой.
— Хванете го! — извика някакъв мъж.
Последва шум от още няколко тичащи покрай къщата чифта нозе, заедно с пукане на съчки и шумолене на бамбук.
— Такедзо е! — извика Осуги.
Скочи на крака, втренчи се ядосано в коленичилата Огин и изфуча:
— Знаех си, че е тук. Всичко ми беше ясно като бял ден. Не знам защо се опитвахте да го скриете от мен, но запомнете, че не ще забравя това.
Стрелна се към вратата и с трясък я отвори. При вида на това, което зърна навън, без друго бледото й лице побеля още повече. На земята по гръб лежеше млад човек с бойни наколенници, явно мъртъв, но с все още течаща от очите и ноздрите му прясна кръв. Като се съди по вида на разбития му череп, някой го бе погубил с един-единствен удар на дървена сабя.
— В-вън… има мъртвец! — заекна Осуги.
Оцу изнесе една лампа на терасата и застана до Осуги, която ужасена се взираше в трупа. Не беше нито Такедзо, нито Матахачи, а някакъв непознат и на двете им самурай.
— Кой може да го е направил? — прошепна Осуги.
После се обърна бързо към Оцу и добави:
— Да се прибираме у дома, преди да сме се оказали замесени в нещо лошо.
Оцу обаче не можеше да се реши да тръгне. Старицата изговори толкова лоши неща. Нямаше да е честно към Огин да я напуснат, преди да са се извинили по някакъв начин. В случай, че Огин е излъгала, Оцу чувстваше, че тя трябва без съмнение да е имала добро основание за това. Като реши, че трябва да остане и да поуспокои Огин, тя каза на Осуги, че ще се прибере по-късно.
— Прави каквото знаеш — отвърна рязко старата жена и тръгна да си върви.
Огин любезно й предложи един фенер, но Осуги с гордо негодувание отказа.
— Знайте, че главата на семейство Хониден не е толкова оглупяла от годините, че да има нужда от светлина да я води.
И тя подви краищата на кимоното си, излезе от дома и решително тръгна през сгъстяващата се мъгла.
Недалеч от къщата един мъжки глас й извика да спре. Човекът стоеше с извадена сабя, а крайниците му бяха покрити с доспехи. Явно бе от редовните самураи, каквито не се срещаха обикновено в селото.
— Не идвате ли току-що от къщата на Шимен? — попита той.
— Да, но…
— Вие от семейство Шимен ли сте?
— С положителност не! — отвърна рязко Осуги и размаха ръка в знак на отрицание. — Аз оглавявам самурайското семейство, което живее отвъд реката.
— Това значи ли, че сте майката на Хониден Матахачи, който заедно с Шимен Такедзо взе участие в битката при Секигахара?
— Да, така е, но моят син не отиде там по собствено желание. Онзи дявол го подлъга да тръгне с него.
— Дявол ли?
— Онзи там… Такедзо!
— Разбирам, че хората в селото не обичат особено Такедзо.
— Не го обичат ли? Смешно. Та вие не сте виждали такъв негодник! Не можете да си представите какви грижи имаме у дома, откакто моят син тръгна с него.