Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Когато Огин, която шиеше в една от вътрешните стаи, чу да се отваря задната врата, тя естествено предположи, че е някой от тези бивши прислужници. Потънала в работата си, жената подскочи, когато Оцу я поздрави.
— О! Ти ли си! Изплаши ме. Тъкмо довършвам обито ти. Нали ще ти трябва за церемонията утре?
— Да. Огин, искам да ти благодаря за всичко, което правиш. Трябваше сама да си го ушия, но в храма имаше толкова много работа, никога нямаше да ми стигне времето.
— Радвам се, че мога да помогна. Имам повече време, отколкото ми трябва. Ако не съм заета с нещо, се замислям за нерадостни неща.
Оцу вдигна глава и зърна домашния олтар. На него, в малка чинийка, трептеше свещ. На неясната светлина от нея тя видя два тъмни, внимателно изрисувани надписа. Бяха залепени на дъсчици, а пред тях бяха положени вода и цветя:
На покойния Шимен Такедзо, 17 годишен.
На покойния Хониден Матахачи, същата възраст.
— Огин — разтревожено каза Оцу. — Получила ли си вест, че са убити?
— Ами, не… Но какво друго да мислим? Приела съм го. Сигурна съм, че са намерили смъртта си при Секигахара.
Оцу яростно заклати глава.
— Не казвай това! Ще донесе нещастие! Те не са мъртви, не са! Знам, че в скоро време ще се появят.
Огин погледна ръкоделието си.
— Сънуваш ли Матахачи? — меко попита тя.
— Да, непрекъснато. Защо?
— Това доказва, че е мъртъв. Аз не сънувам нищо друго, освен брат си.
— Огин, не говори така! — Оцу се втурна към олтара и откъсна надписите от дъските им. — Ще махна тези неща. Те просто сами ще докарат най-лошото.
Докато гасеше свещта, по лицето й се стекоха сълзи. Това не я задоволи и тя сграбчи цветята и купата с вода и се втурна през съседната стая на терасата, където метна цветята колкото можа по-надалеч и изля водата през парапета. Тя се изсипа точно върху главата на Такуан, който клечеше на земята долу.
— А-ай-й! Студено е! — изпищя той, като подскочи и опита да си изсуши главата с края на парцала, с който се беше увил. — Какво правиш? Дойдох тук за чаша чай, а не за баня!
Оцу започна да се смее, докато от очите й не избликнаха нови сълзи, сълзи на веселие.
— Съжалявам, Такуан. Наистина. Не те видях.
За извинение тя му донесе чая, който той чакаше. Когато пак влезе вътре, Огин, загледана втренчено към терасата, попита:
— Кой е този?
— Странстващият монах, който живее сега в храма. Онзи мръсният! Срещна го един ден с мен, спомняш ли си? Лежеше по корем на слънцето, стиснал главата си с ръце и гледаше в земята. Когато го попитахме какво прави, той каза, че въшките му имали състезание по борба. Каза, че ги е обучил да го забавляват.
— О, той ли!
— Да, той. Казва се Такуан Сохо.
— Странен е.
— Това е меко казано.
— Какво е това, в което е облечен? Не ми прилича на свещеническа роба.
— Не е. Това е чувал.
— Чувал ли? Особняк. На колко е години?
— Казва, че е на трийсет и една, но понякога се чувствам като по-възрастната му сестра, толкова е глуповат. Един от свещениците ми каза, че въпреки външния вид той е отличен монах.
— Предполагам, че е възможно. Не можеш винаги да съдиш за хората по външността им. Откъде е?
— Роден е в областта Таджима и започнал да се обучава за свещеник на десет години. После, около четири години по-късно, влязъл в храма на дзен-ордена Риндзаи. След като напуснал, станал последовател на някакъв учен свещеник от Дайтокуджи и пътувал с него до Киото и Нара. По-късно е учил при Гудо от Миошинджи, Ито от Сенан и цял куп други известни свети мъже. Прекарал е ужасно много време в учене!
— Може би затова има нещо различно в него.
— В Нансоджи го направили платен свещеник — додаде Оцу — и с указ на императора е бил назначен за игумен на Дайтокуджи. Никога от никого не съм научила защо, а и той никога не говори за миналото си, но поради някаква причина избягал оттам само след три дни.
Огин поклати глава.
Оцу продължи:
— Казват, че известни военачалници като Хосокава и благородници като Карасумару много пъти се опитвали да го придумат да се задържи едно място. Дори предложили да построят за него храм и да дарят пари за поддържането му, но него просто не го е грижа за такова нещо. Казва, че предпочита да скита по селата като просяк и само въшките да са му дружина. Мисля, че е сигурно малко смахнат.
— Може от негова гледна точка ние да не сме наред.
— Той точно това и казва!
— Колко дълго ще остане тук?
— Няма как да разбереш. Той има навика да се появява един ден и на следващия да изчезва.