Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
— Мисля, че ще е добре да се погрижим за кобилката на нашия отпътувал приятел, тъй като той очевидно я ценеше високо.
Той изпрати двама мъже на пасището да завържат животното и да го затворят в най-здравото отделение в конюшнята му.
Но мъжете още не бяха стигнали до портата, когато бялата кобила прескочи оградата и се стрелна в нощта като падаща звезда. Известно време двамата стояха неподвижни, без да обръщат внимание на заповедите на кмета да се върнат; и нито един от тях не сподели, дори на другия, защо се бе взирал толкова дълго след кобилата на магьосника. Ала понякога след това те избухваха в смаян смях, дори когато обстоятелствата бяха сериозни, и тъй си спечелиха репутация на лекомислени особи.
Глава пета
Всичко, което Шмендрик си спомняше по-късно от лудешката езда с разбойниците, беше вятърът, ръбът на седлото и смехът на звънтящия гигант. Беше се умислил прекалено дълбоко за края на номера с шапката, за да обърне внимание на друго. „Твърде много граматика — каза си. — Свръхкомпенсация.“ Поклати глава, което не беше лесно в такава поза. „Магията знае какво иска“ — помисли си, тресейки се върху коня, който се стрелна през малък поток. „Но аз никога не знам какво знае тя. Или поне не в подходящия момент. Бих ѝ написал писмо, стига да знаех къде живее.“
Драки и клонки деряха лицето му, а в ушите му крещяха сови. Конете забавиха до лек тръс, после и до нормален ход. Висок, треперещ глас извика:
— Спрете и кажете паролата!
— По дя’лите, пак се почва — измърмори Джак. Почеса се по главата със звук като от трион, повиши глас и отговори:
— Къс живот и весел, тук в сладкия зелени лес, ведно с другари печени, на слободия вречени…
— Свобода — поправи го тънкият глас. — На свободата вречени. Това „в“ всичко променя.
— Благодарско. На свободата вречени. Ведно с другари… не, не, това го казах. Къс живот и весел, другари печени… не, не е и това. — Джак Джингли отново почеса главата си и изпъшка. — На свободата вречени… ше ми помогнеш ли малко, а?
— Един за всички, всички за един — услужливо се обади гласът. — Можеш ли да продължиш нататък сам?
— Един за всички, всички за един… айде бе! — извика гигантът. — Един за всички, всички за един, единни ли сме — устояваме, но разделени се проваляме.
Той смушка коня си и пое напред.
От мрака писна стрела, която откъсна парченце от ухото му, закачи коня на мъжа зад него и отлетя като прилеп в нощта. Разбойниците се пръснаха към укритието на дърветата, а Джак Джингли яростно изрева:
— Да ослепееш дано, десет пъти я казах тая парола! Само да ми паднеш в ръчичките…
— Сменихме паролата, докато те нямаше, Джак — чу се гласът на пазача. — Беше прекалено трудна за запомняне.
— Аха, сменили сте паролата, ’начи? — Джак Джингли докосна кървящото си ухо с парченце от плаща на Шмендрик. — И аз откъде да го знам, безмозъчен, безкарантиен, бездробен смотаняко?
— Не се ядосвай, Джак — отвърна му пазачът помирително. — Виж сега, няма значение дали знаеш новата парола, или не, защото тя е съвсем лесна. Просто ревеш като жираф. Капитанът сам я измисли.
— Рева като жираф. — Псувните на великана накараха дори конете да се размърдат неловко. — Мухльо такъв, жирафите въобще не издават звук. Капитанът можеше спокойно да ни накара да викаме и като риба или пеперуда.
— Знам. Така никой няма да забрави паролата, дори и ти. Не е ли умен нашият капитан?
— Направо нема граници тоя човек — удивено измърмори Джак Джингли. — Обаче глей сега, к’во ше попречи на некой горски или човек на краля да изреве кат’ жираф, когат’ го посрещаш?
— Аха — изхили се пазачът. — Точно тука е хитростта. Трябва да изревеш три пъти. Два пъти дълго и веднъж кратко.
Джак Джингли седеше безмълвен върху коня си и потриваше ухо.
— Два пъти дълго и веднъж кратко — въздъхна най-накрая. — Хуб’у де, не е по-зле от времето, когато нямаше никаква парола и капитанът стреляше по всеки, който се опитваше да я каже. Два пъти дълго и веднъж кратко, да.
Той тръгна през дърветата и хората му го последваха.
Някъде напред жужаха гласове, разсърдени като ограбени пчели. Когато се приближиха повече, на Шмендрик му се стори, че долавя женски тембър сред тях. После усети топлината на огнище по бузата си и погледна нагоре. Бяха спрели насред полянка, където десетина души седяха около лагерен огън и мърмореха тревожно. Въздухът миришеше на прегорял боб.
Луничав, червенокос мъж, чиито дрипи бяха малко по-царствени от другите, се приближи да ги посрещне.
— Е, Джак — извика. — Кой ни водиш, приятел или пленник?
После подхвърли през рамо: