Мадам Бовари [Madame Bovary - bg]

Той беше здрав, имаше добър вид и напълно установена известност. Селяните го обичаха, защото не беше горд. Той галеше децата, не стъпваше в кръчма, а от друга страна, вдъхваше доверие с нравствеността си. Особено сполучливо лекуваше катари и гръдни болести. Страхувайки се да не убие някого от болните си, Шарл наистина предписваше само успокоителни, от време на време средства за повръщане, баня на нозете или пиявици. Не че хирургията го плашеше. Той здравата пускаше кръв на хората като на коне, а за ваденето на зъби имаше дяволска хватка.

Освен това, за да бъде в течение, той се абонира за „Медицински кошер“, нов вестник, за който беше получил предложение.

Четеше го по малко, след вечеря; но от топлината в жилището, прибавена към храносмилането, след пет минути заспиваше; и оставаше така, с брада върху двете си ръце и с коса, разпиляна чак до поставката на лампите като грива. Ема го поглеждаше, свивайки рамене. Защо неин мъж да не бъдеше поне някой от ония мълчаливо-усърдни хора, които цели нощи работят над книгите и най-сетне, на шестдесет години, когато дойде възрастта на ревматизма, носят кръст в петлицата на лошо ушития си черен фрак! Искаше й се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция! Един лекар от Ивето, с когото напоследък бяха на консулт, го беше малко унизил пред събраните роднини до самото легло на болния. Когато същата вечер Шарл й разказа тая случка, Ема кипна шумно срещу неговия събрат. Шарл се трогна от това. Просълзен, той я целуна по челото. Но тя беше извън себе си от срам, искаше й се да го удари, отиде в коридора, отвори прозореца и подиша чист въздух, за да се успокои.

— Какъв жалък човек! Какъв жалък човек! — повтаряше тихо тя, като хапеше устни.

От друга страна, най-много се дразнеше от него. С възрастта той се проявяваше все по-просташки; през време на десерта режеше тапите на празните бутилки, след ядене облизваше с език зъбите си; като ядеше супа, гърлото му при всяка глътка изпускаше някакви звуци и понеже беше почнал да тлъстее, от подпухналостта на скулите очите му, и без това малки, като че отиваха към слепоочията.

Понякога Ема напъхваше в жилетката червения ръб на фланелата му, оправяше вратовръзката или хвърляше изтърканите ръкавици, които той се канеше да сложи на ръцете си; тя вършеше това не както мислеше той, заради него; правеше го за себе си, от изблик на егоизъм, от нервна раздразнителност. Също така понякога му говореше за онова, което беше чела, пасаж от някой роман, за някоя нова пиеса или за случка от висшето общество, описана в някой подлистник; защото Шарл все пак беше човек, ухо, винаги отворено да слуша — одобрение, което винаги беше сигурно. Тя правеше много изповеди на хрътката си! Би ги правила и на дървата в камината, и на махалото на стенния часовник.