Мадам Бовари [Madame Bovary - bg]

Абонира се за „Ла Корбей“, вестник за жени, и за „Силф де Салон“. Поглъщаше, без да пропусне дума, всички рецензии за премиерите, за надбягванията и вечеринките, интересуваше се от дебюта на някоя певица, от откриването на известен магазин. Знаеше новите моди, адреса на добрите шивачи, дните за разходка в Булонската гора или за посещение на операта. От романите на Йожен Сю изучи описанията на мебелировки; прочете Балзак и Жорж Санд, търсейки у тях въображаемо утоляване на своите лични страстни желания. Тя носеше книгата си дори на трапезата и обръщаше страниците, докато Шарл ядеше, приказвайки й. Споменът за виконта винаги се вмъкваше в четивата й. Тя установяваше някаква близост между него и измислените лица. Ала кръгът, на който той беше център, полека-лека се разшири и ореолът му, отдалечавайки се от неговото лице, се разпростря по-надалеч, за да озари други мечти.

Париж, по-необхватен от океана, блестеше през очите на Ема в алено сияние. Ала многобройните съществувания, които се движеха в тая бъркотия, образуваха групи, бяха разпределени в различни картини. Ема виждаше само две-три от тях, които закриваха от нея останалите и представляваха сами цялото човечество. Светът на посланиците се движеше по лъскави паркети, в салони, цели от огледала, около кръгли маси с покривки от кадифе и със златни ресни. Там имаше рокли с шлейфове, дълбоки тайни, терзания, скривани под усмивки. След това идеше обществото на херцогините: там всички бяха бледи, ставаха в четири часа следобед, жените — бедните ангелчета! — носеха фусти по краищата с дантели от английски бод, а мъжете — непризнати таланти под лекомислена външност — съсипваха конете си в увеселения, ходеха лете в Баден и най-сетне към четиридесетата си година се оженваха за богати наследнички. В сепаретата на ресторантите, дето се вечеря след полунощ, пъстрото множество от писатели и актриси се смееше под светлина на свещи. Те бяха разточителни като крале, преизпълнени с идеални амбиции и фантастични бълнувания. Те бяха съществувания над всички други, носещи се сред бури между небето и земята, нещо съвсем възвишено. Колкото за останалия свят, той бе някак загубен, без определено място и като че несъществуващ. От друга страна, колкото по-близки до нея бяха нещата, толкова повече мисълта й се извръщаше от тях. Всичко, което я заобикаляше непосредствено — досадното село, дребните глупави буржоа, посредственото съществуване, — й се струваше като изключение в света, някаква особена случайност, в която тя беше впримчена, докато отвъд се простираше, додето поглед стига, безпределната страна на блаженствата и на страстите. В своя копнеж тя смесваше чувствените наслаждения от разкоша с радостите на сърцето, изискаността в навиците с изтънчеността на чувствата. За любовта, както за индийските растения, не беше ли потребна подготвена почва, особена температура? И въздишките под лунното сияние, дългите прегръдки, сълзите, които текат над разделящите се ръце, всичките безумства на плътта и нежните копнежи бяха неотделими от балконите на големите замъци, дето има много свободно време, от будоара с копринени щори, от дебелите килими, от жардиниерите, пълни с цветя, от високо издигнатите легла, от блясъка на скъпоценните камъни и от акселбантите по ливреите.