Мадам Бовари [Madame Bovary - bg]

Но Шарл, като хвърли последен поглед върху хамута, съзря на земята между краката на коня някакъв предмет; той вдигна една табакера, цяла обшита със зелена коприна, в средата на която като на вратичка на каляска имаше герб.

— Вътре има дори две пури — каза той, — ще ги изпуша днес след вечеря.

— Нима пушиш? — попита тя.

— Някой път, когато се случи.

Той сложи в джоба си намерения предмет и шибна кончето.

Когато стигнаха в къщи, вечерята още не бе готова. Госпожата се ядоса. Настази отговори дръзко.

— Вървете си — каза Ема. — Това е подигравка. Махайте се от къщи.

За вечеря имаше супа от лук и телешко с киселец. Шарл, седнал срещу Ема, с щастливо изражение каза, като потриваше ръце:

— Приятно е да се намериш пак в къщи!

Чуваше се плачът на Настази. Шарл обичаше донякъде това клето момиче. По-рано през празните дни на неговото вдовство тя му бе правила компания много вечери. Тя беше неговата първа пациентка, най-старата му познайница в този край.

— Ти наистина ли я изпъди? — каза той най-сетне.

— Да, кой ще ми попречи? — отговори тя.

После, докато приготвяха стаята им, отидоха да се стоплят в кухнята. Шарл запуши. Той пушеше, като протягаше устни, плюеше непрекъснато и при всяко кълбо дим се дръпваше назад.

— Ще ти стане лошо — каза тя презрително.

Той остави пурата, затече се към помпата и изгълта чаша студена вода. Ема сграбчи табакерата и я хвърли бързо в дъното на скрина.

Следният ден изтече много бавно. Тя се разхожда в градината, като минаваше и се връщаше по същите алеи, спираше се пред лехите, пред редицата овощни дървета, пред гипсовата статуя на свещеника, разглеждайки с учудване всички тия по-раншни неща, които тъй добре познаваше. Колко далеч й се струваше вече балът! Но кой отдалечаваше на такова голямо разстояние утрото на завчерашния ден от вечерта на днешния? Пътуването й до Вобиесар бе изкопало някаква яма в нейния живот като ония широки процепи, които понякога само в една нощ бурята издълбава в планините. И все пак тя се примири: сгъна благоговейно в скрина своята прекрасна рокля, прибра дори сатенените си обувки, подметките на които се бяха ожълтили от плъзгавия восък на паркета. Като тях беше и сърцето й: от досега с богатството върху него бе останало нещо, което нямаше да се изличи.