Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Човек би сметнал, че д’Енерис никак не се тревожи, защото той се хранеше с добър апетит и даже приказваше за най-обикновени неща. Но от нервните движения се отгатваше напрежението му. Той смяташе положението за твърде сериозно. Когато станаха към осем часа, каза на Ван Хубен:
— Осведомете се по телефона за графинята. След малко Ван Хубен съобщи:
— Нищо ново, ми каза камериерката. Тя е добре, вечеря.
— Тръгвайте!
— Къде? — запита Бешу.
— Не зная. Да вървим. Трябва да действаме. Трябва — повтори бързо д’Енерис. — Като си помисля само, че и двете са в ръцете на този тип…
Те слязоха пешком от височините на Монмартр и се отправиха към Операта. По пътя Жан си изливаше яда в къси фрази.
— Как ни разиграва този Антон Фажерол! Но той скъпо ще ми плати за това! Докато ние прахосвахме усилията си, той действаше. И то с каква енергия! Кой е той? Какво иска? Приятел на графа ли, както може да се съди по писмото му? Или пък враг? Съучастник или противник? И във всеки случай какво преследва с отвличането на двете жени, вече отвличани веднъж?… Какво цели, като ги отвежда заедно? И защо Арлет не ми се обади?
Той дълго мълча. Размишляваше, тропайки с крак и блъскайки минувачите.
Бешу внезапно каза:
— Знаеш ли къде сме?
— Да. На моста „Конкорд“.
— Значи недалече от улица „Юрфе“.
— Зная, че не сме далече от улица „Юрфе“ и хотел „Меламар“.
— Тогава?
д’Енерис го хвана за ръка.
— Бешу, в тази афера не можем да се ръководим нито от отпечатъци на пръсти, нито от следи от стъпки… нищо… нищо… освен ума. И най-вече инстинкта. При това аз дойдох тук, воден само от инстинкта си. На това място се случи всичко, тук бяха доведени Режин и Арлет. И против волята ми, в ума ми изпъкват постланият с плочки вестибюл, двайсет и петте стъпала на стълбите, салонът…
Те минаха покрай Националното събрание. Бешу извика:
— Това е невъзможно! Защо ли пък този човек бе повторил онова, дето друг вече е направил? И то при много по-опасни за него обстоятелства?
— Именно това ме озадачава, Бешу. Ако той е рискувал с оглед успеха на своите проекти, колко ли страшни тогава са тези проекти?
— Но в този хотел не може да се влиза току-така! — възрази Бешу.
— Не се ядосвай заради мене, Бешу! Влизал съм и денем, и нощем, и то без стария Франсоа да забележи това.
— А той, Антон Фажерол? Как мислиш, че е влязъл? И още повече — че е вкарал и двете дами?
— С помощта на Франсоа, то се знае! — изсмя се д’Енерис.
Приближавайки, той забързваше, като че виждаше нещата по-ясно и с по-голямо безпокойство схващаше събитията, на които трябвате да се попречи.
Той отмина и улица „Юрфе“, заобиколи къщите, които обкръжаваха хотела, и тръгна по безлюдната улица, където бе разположена градината и задната фасада.
Над павилиона намери малката вратичка, през която Арлет бе избягала. Д’Енерис имате ключове от вратата и от катинара и отвори. Пред тях се простираше градината. Хотелът бе потънал в пълен мрак. Ролетките на прозорците бяха спуснати.
Както Арлет, но в противоположна страна, те тръгнаха по тъмната линия на дърветата. Когато стигнаха на десет крачки от къщата, груба ръка хвана рамото на д’Енерис.
— Е, какво? — прошепна той, като се приготви за отбрана.
— Аз съм — каза един глас.
— Кой сте? Ах! Ван Хубен!… Какво искате?
— Диамантите си!…
— Диамантите ли?
— Всичко ме кара да вярвам, че сега ще ги намерите. Но, закълнете ми се…
— Оставете ни на мира! — изсъска извън себе си д’Енерис, като блъсна Ван Хубен, който се спъна от една купчина пръст.
— Пречите ни… Следете оттук…
— Заклевате ли се?…
д’Енерис наново тръгна с Бешу. Ролетките на площадката бяха спуснати. Въпреки това той се покатери по балкона, погледна, ослуша се и скочи на земята.
— Свети. Но вътре нищо не се вижда и нищо не се чува.
— Значи напразно сме дошли?
— Колко си глупав!
Откъм градината през ниска врата се влизате в мазето. Той слезе по една стълба, премина през отрупано със саксии помещение и влезе в осветения от единствена електрическа крушка вестибюл. Нямате никой. Изкачи се по стълбата, предупреждавайки Бешу да мълчи. Срещу стълбището бе салонът и вдясно от него — един будоар, който не бе използван и който той добре познаваше, тъй като вече бе ровил в него.
Влезе, обходи в мрака стената, разделяща двете помещения, и безшумно отвори двукрилата врата, която обикновено не се използвате. Знаеше, че зад тази врата има завеса, продупчена на няколко места, и през нея можете да се наблюдава вътрешността на салона.
Дочуха шума на стъпките на разхождащите се в салона хора. Но звук от гласове нямаше.