Божията формула

— До скоро, мамо.

Граса Нороня излезе от апартамента, оставяйки баща и син насаме. Томаш не беше сигурен дали идеята му харесва, все пак бе по-близък с майка си — приказлива и нежна жена, отколкото с баща си — мълчалив човек, който живееше затворен в кабинета си, отдаден на света на уравненията, чужд на семейството и всичко останало.

Тишина.

Потискащото безмълвие, което настъпи в апартамента, бе нарушавано само от потропването на лъжицата в чинията със супа и някое и друго сръбване на Мануел Нороня. Томаш го поразпита за изчезналия му колега Аугущо Сиза, но баща му знаеше само онова, което беше известно на всички. Каза само, че случаят е притеснил много хора във факултета; стигнало се дотам, че сътрудникът на професора престанал да излиза от къщи и се показвал само за да помоли за някоя услуга, като да му донесат храна от магазина или да се отнесе нещо някъде.

Скоро темата за професор Сиза се изчерпа и Томаш не знаеше за какво биха могли да си говорят оттук нататък. Всъщност не можеше да си спомни дали някога беше разговарял нормално с баща си. Но тишината трябваше да бъде запълнена и той започна да разказва за посещението си в Кайро, описвайки подробно стелата, която беше отишъл да разгледа в Египетския музей. Баща му го изслуша, без да коментира, промърморвайки одобрително тук и там, но явно не следеше разказа с внимание и умът му блуждаеше някъде, навярно в дебрите на болестта или из хоризонтите на абстракцията, където обикновено се рееше.

Отново настъпи тишина.

Томаш вече не знаеше за какво да си говорят. Остана загледан в баща си, в изпитото му бледо и сбръчкано лице, в състареното и немощно тяло. Баща му вървеше с широки крачки към смъртта и тъжната истина беше, че въпреки това Томаш не успяваше да поддържа разговор с него.

— Как се чувстваш, татко?

Мануел Нороня застина с лъжица във въздуха и погледна сина си.

— Страх ме е — каза той просто.

Томаш отвори уста, готов да попита от какво го беше страх, но спря навреме — отговорът беше толкова очевиден. Но точно в мига, в който усети, че трябва да премълчи въпроса, който напираше на устните му, осъзна, че се е случило нещо различно. По някакъв начин баща му беше отворил прозорец към себе си, за първи път му беше казал какво чувства. Сякаш точно в тази секунда беше настъпила някаква метаморфоза; сякаш стената, която ги разделяше, се беше пропукала, сякаш мост се беше издигнал над непроходима река, сякаш бариерата между баща и син беше изчезнала. Големият мъж, геният на математиката, който живееше ограден от логаритми и уравнения, формули и теореми, се беше приземил и бе докоснал сина си.

— Разбирам — успя да каже само Томаш.

Баща му поклати глава.

— Не, синко. Не разбираш. — Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. — Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно. А междувременно аз се занимавам с лекциите и теориите си, майка ти мисли за църквата и за хората, които вижда по новините или в телевизионните сериали, ти се притесняваш за заплатата и за жената, която вече нямаш, за ръкописите, стелите и всички други реликви, нямащи никакво значение в случая. — Погледна през прозореца на кухнята към хората, седнали в кафенето на открито долу, на площад «Праса ду Комерсио». — Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. — Поклати глава. — Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла. И един ден, както си се носил из улицата на живота като сомнамбул, се явява някакъв лекар и ти казва: «Ти може да умреш». И точно в момента, когато кошмарът става нетърпим, най-сетне се събуждаш.