Божията формула

— Въпреки депресията той все се надява, нали? — Въздъхна. — Но доктор Говея ми каза, че радиотерапията само забавя процеса, нищо повече.

Томаш наведе очи.

— Мислиш ли, че наистина си отива?

Майка му се поколеба, преди да отговори.

— Отива си — каза накрая шепнешком. — Аз му казвам, че не е така, че трябва да се бори, че все ще се намери разрешение. Но доктор Говея ми каза да не се залъгвам с напразни надежди и че е по-добре да използваме времето, което остава.

— А той знае ли?

— Ами, как да ти кажа, татко ти не е глупав, нали? Знае, че е тежко болен. Никой не крие това от него. Но се опитваме да му вдъхнем надежда.

— А той как реагира?

— Различно. В началото реши, че това е някаква грешка, че са объркали изследванията, че…

— Да, каза ми.

— А после го прие. Но настроението му се мени всеки ден, дори всеки час. Понякога е много потиснат, казва, че ще умре, а не му се умира. Тогава го утешавам. Но после започва да се държи така, сякаш има обикновен грип, и говори обратното на това, което е казал преди час. Дори прави планове за пътуване до Бразилия или на сафари в Мозамбик, такива ми ти работи. Доктор Говея казва, че трябва да го оставим да бълнува буден, това е добре за него, помага му да се отърси от депресията. Право да ти кажа, и аз мисля така.

— Каква мъка само.

Граса отново въздъхна.

— Ужасно е. — Тръсна глава, сякаш да прогони лошите мисли. — Но стига сме се окайвали — реши тя да смени темата. Обърна глава, търсейки куфара на сина си, но нищо не намери. — Ти какво, няма ли да преспиш тук?

— Не, мамо. Трябва да се върна тази вечер в Лисабон.

— Веднага ли? Но защо?

— Имам полет утре сутринта.

Майка му захлупи лице в шепите си.

— Пресвета Дево! Полет! Пак ли ще пътуваш със самолет?

— Пак. Такава ми е работата.

— Ох, Пресвета Дево! Вече не съм на себе си. Винаги, когато пътуваш, ми се свива сърцето.

— Недей да се притесняваш, няма защо.

— И къде ще ходиш, Томаш?

— Ще летя до Франкфурт, където ще сменя самолета. Отивам в Техеран.

— В Техеран? Това не е ли в Арабия?

— В Иран.

— В Иран ли? Какво ще правиш в ония земи на безумци, мили Боже! Нима не знаеш, че са фанатици и мразят чужденците?

— Е, чак толкова!

— Сериозно! Нали гледам новините. Тия араби знаят само да палят американски знамена и да…

— Не са араби, а иранци.

— Ами! Араби са си, и иранците, и алжирците.

— Не, не са. Мюсюлмани са, но не са араби. Арабите са семити, а иранците са арийци.

— Ето, че ми даваш още основания! Щом са арийци, значи са нацисти!