Жертвата неизвестна
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #16
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Жертвата неизвестна». Краткое содержание книги:
Настя угнетено мълчеше. Льоша хем беше прав, хем не беше. Интересно дали на нея щеше да й хареса, ако той се бе опитал да я накара да се премести при него, в район „Жуковски“, и оттам всеки ден да ходи до улица „Петровка“. Или пък ако той започнеше да й прави сцени заради това, че нямат деца и че тя не се занимава с домакинството? Не, това категорично нямаше да й се хареса, но и Льоша никога не би го направил. Той, както и тя, беше привърженик на ясно формулирания принцип, че не бива да се опитваш да променяш хората и да ги правиш такива, каквито биха се харесали на теб. Защото или трябва да ги приемаш и обичаш такива, каквито са, или изобщо да не ги обичаш, понеже никой не те кара да го правиш. Дали да обичаш, или да не обичаш някого си е твой проблем и твой избор. Човек не бива да се старае да прави този избор по-лесен за сметка на другия.
Настя беше напълно съгласна с тази постановка на въпроса. В същото време това правило, което важеше за мъжа й и за самата нея, изобщо не бе задължително за Стасов и Татяна. Те бяха други хора и имаха други вътрешни правила и принципи. Стасов смяташе, че е възможно да настоява пред Татяна да се премести при него. Льоша никога не би направил това, но той беше Чистяков. А Стасов си беше Стасов. От него не можеше да се иска постъпките му да отговарят на нечии чужди стандарти.
— Не се ядосвай, Льоша — опита се да го успокои Настя. — Ти може и да осъждаш Владик, но той толкова искрено се радва, че човек просто не може да не се радва заедно с него. И облечи нещо, моля те, ще настинеш.
Само че Алексей изобщо не се ядосваше.
По всички признаци убийството на Елена Шкарбул и нейния мъж можеше да бъде определено като користно и извършено с цел грабеж. Следствената група, която пристигна на местопрестъплението, завари пълен хаос в апартамента. Всички вещи бяха разхвърляни и се търкаляха по пода, вратичките на шкафовете бяха разтворени, вграденият в стената гардероб също зееше. Но проблемът беше в това, че никой не можеше да каже какви скъпоценности са откраднати.
Основният източник на информация, разбира се, беше синът на Елена Шкарбул — Виталий.
— Не зная какво е имало в сейфа — каза той. — Баща ми не ми позволяваше да го пипам. Всъщност сейфът беше в спалнята на родителите ми.
— Добре де, дори да не знаете със сигурност какво е имало в него, може би поне предполагате? Какво държаха там? Пари? Скъпоценности? Бижута?
Следователят Гмиря бе търпелив човек и не бързаше. За разлика от много свои колеги, той не обичаше неговите следствени да лежат по цели месеци в арестите и в такива случаи обикновено се опитваше бързо да приключи делото. Но щом никой не бе арестуван и дори нямаше истински заподозрени, значи можеше да не пришпорва ситуацията.
— Честна дума, не зная. Но не мисля, че е имало пари. Майка ми и баща ми винаги много се страхуваха от пожар или от обир и доколкото си спомням, държаха парите си в банка.
Това май беше истина. При обиска бяха открити няколко спестовни книжки за различен вид влогове, чиято обща сума бе доста прилична.
— А имаха ли скъпоценни бижута? Възможно ли е да са ги държали в сейфа?
— Не зная. Какви бижута? Мама носеше всичко, което имаше. Много обичаше да си слага златни украшения. И нямаше никакви други бижута.
Онова, което мама носеше, според Виталий трябваше да се намира в специална красива кутийка върху тоалетката в спалнята. Всичко, което бе изчезнало — по думите на Виталий, беше изброено в протокола. Освен това бяха разпитани познатите семейства, посещавали дома на Шкарбул, и в описа на откраднатите украшения на Елена бяха направени уточнения и допълнения. Естествено трудно можеше да се очаква, че един 24-годишен младеж ще си спомни с точност колко листенца е имало цветчето от колието, с колко камъни е бил пръстенът и каква марка е бил дебелият синджир, който Елена е носела на врата си — „Картие“ или „Шанел“.