Кралят

– Ранен ли е?

– Може и така да се каже. – Той се поклони лекичко и се отправи към вратата. – До по-късно.

Когато си тръгна, въздухът сякаш се промени, молекулите в кухнята се успокоиха, сякаш мрачното му настроение ги беше наелектризирало. Страшничко, но Бет харесваше Ай Ем и брат му. Още двама тренирани убийци в къщата далеч не беше нещо лошо.

– Господарке, мисля, че имам всичко, от което се нуждаете. – Икономът държеше сребърен поднос с приборите, необходими за консумацията на сладолед. – Вие и Избраницата.

– О, Фриц, каква прелест. Ала всъщност ми трябва само една купичка. Аз ще ям от кутията, колкото и невъзпитано да звучи. Но няма да откажа… благодаря ти. – Тя се усмихна, когато икономът ѝ подаде лъжицата за загребване на сладолед. – Да не четеш мисли?

Догенът се изчерви и старото, покрито с бръчки лице се разля в усмивка.

– Не, господарке. Но понякога умея да предвиждам доста добре.

Бет отвори кутията с трите вкуса и много предпазливо се зае да извади само частта с ванилия.

– Понякога? По-скоро винаги.

Когато Фриц се изчерви и притвори бездруго натежалите си клепачи, на Бет ѝ се прииска да го прегърне. Ала последния път, когато го бе направила, той едва не беше припаднал от неудобство. Догените имаха стриктни норми на поведение и макар че най-съкровеното им желание бе да служат добре, просто не бяха в състояние да се справят с каквато и да била похвала.

А Ай Ем вече достатъчно го беше стресирал.

– Сигурна ли сте, че не искате да сипя порциите вместо вас? – загрижено попита икономът.

– Нали знаеш колко обичам да го правя сама.

– Може ли тогава да отнеса подноса вместо вас?

– Не, няма нужда. – Когато видя, че икономът е на път да се срине, Бет, която вече бе напълнила купичката на Лейла, побърза да го утеши. – Би ли прибрал кутията вместо мен?

– Да, господарке. И лъжицата за сипване. Аз ще се погрижа.

Икономът се втурна да свърши работата, а Бет поклати глава, вдигна подноса и излезе в трапезарията. Когато се озова във фоайето, поспря за миг. Въпреки че всяка нощ през последните две години бе виждала просторното помещение, издигащо се на височина три етажа, усещането бе, като да пристъпи в различен свят: пищната позлата, пъстрата мозайка по пода, рисунките по тавана, издигащ се високо, високо над малахитово-мраморните колони – всичко това бе същинска магия.

И истинско кралско великолепие.

Всъщност цялото имение бе произведение на изкуството; всяко помещение разкриваше различен спиращ дъха лукс, всяка стая притежаваше свое собствено, изпипано до съвършенство излъчване.

Преди Рот да се появи в живота ѝ, тя никога не бе живяла по подобен начин… нито бе очаквала да ѝ се случи някога. Мили боже, прекрасно си спомняше дните, когато се преместиха тук. Уловени за ръце, те бяха обиколили всички крила и етажи – от дълбокото подземие до скосените тавански помещения. Колко стаи имаше тук? След петдесет им беше изгубила бройката.