Сага за Австралия

В Бристъл се произвеждаше и се пиеше повече ром, отколкото джин — с джин се задоволяваха само голтаците. Градът беше най-големият вносител на захар на Британските острови и затова се бе прочул като столица на рома. Колкото до градусите, между двете напитки почти нямаше разлика, макар че ромът беше по-дъхав и гъст, задържаше се по-дълго в организма и причиняваше по-голям махмурлук.

Господин Тисълтуейт пиеше ром само най-добро качество и беше превърнал пивница „Гербът на Купър“ в свой втори дом именно защото Дик Морган се снабдяваше от спиртоварната на господин Томас Кейв на Редклиф Стрийт, а ромът на Кейв наистина нямаше равен.

Затова когато Ричард се прибра, господин Тисълтуейт беше почерпен доста добре — по-добре, отколкото други дни в три следобед. Беше му мъчно за Ричард, и туйто. Памфлетистът беше решил, че оттук нататък момъкът няма да се прибира преди пет, когато той си тръгваше. За него това беше ненарушимо правило, което не престъпваше вероятно от инстинкт за самосъхранение. Съзнаваше, че остане ли и минута повече, като нищо после ще лежи в канавката насред Брод Стрийт.

— Рожденият ти ден мина и замина — рече Тисълтуейт на Ричард.

— Да. Станах на двайсет и осем. Миналият септември.

— Живял си десет години повече от своя съученик Томас Чатъртън14.

Ричард вдигна вежди и се усмихна.

— Не ми е бил съученик, Джем. Завърших „Колстън“ още преди Чатъртън да е постъпил в училището. Пак ли си се захванал с клетия Чатъртън? Заради това ли ме питаш кога ми е рожденият ден? Отново ли седиш тук и умуваш за Чатъртън и Хенри Бъргъм?

Господин Тисълтуейт се засегна.

— Признай, че имам право! Чатъртън не е имал и осемнайсет години, когато се е отровил в лондонската мансарда, а една от причините да го стори, е именно Хенри Бъргъм. Какво му е трябвало на горкото момче да се запретва да доказва, че Бъргъм не е презреният син на някакъв си докер, а издънка на барон Дьо Бергам, приближения на Вилхелм Завоевателя! Ба!

— Разправят, Джем, че „Ръкописите на Роули“ били невероятни, независимо кой е техният автор — дали монахът Роули, живял преди четири века, или младият Чатъртън. Макар че, мен ако питаш — отбеляза замислен Ричард, — поезия с такава мощ надали ще излезе изпод перото на голобрад младок, току-що навършил шестнайсет години.

— Защо пък да не излезе? Поезията не е занимание за старчоци, тя е израз на извисяването на младата душа към небесата. — Навремето и аз — натърти тъжно господин Тисълтуейт — пишех стихове. Когато бях млад и зелен, някъде четиринайсет — седемнайсетгодишен. А сега не ставам за нищо друго, освен за злъчни памфлети. — Той се поразвесели, нададе гръмовен смях и стовари пестник върху масата толкова силно, че мастилницата отскочи. — Но ти, Ричард, още не знаеш нищо! Бристъл току-що бе споходен от благодат благодарение на посещението не на друг, а на великия доктор Самюъл Джонсън15 и на оня блюдолизец Бозуел16, дето все се навърта около него.