Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Цели два часа Ричард майстори първата „Кафява Бес“, после обаче си възвърна бързината и надвечер вече правеше по мускет на час. Наистина печелеше добре — баснословната сума от два шилинга на кремъклийка, ала печалбата на Сенхор Хабитас бе още по-голяма. След като си приспаднеше цената на частите и на труда на Ричард, евреинът си слагаше в джоба чисти десет шилинга на пушка. Имаше и по-евтини оръжейници, ала мускетите на Хабитас стреляха. В ръцете на опитен стрелец никога не даваха засечки. Освен всичко останало Сенхор Хабитас държеше майсторите, изработили пушката, сами да я пробват.
— Няма да наемам чираци — обясни той на Ричард на път за импровизираното стрелбище, където щяха да проверят мускетите, преди да се е мръкнало. — Ще работя само с опитни оръжейници, за предпочитане обучени от самия мен. — Изведнъж евреинът стана много сериозен. — Не си прави илюзии, драги ми Ричард, и това ще свърши. Давам й на тая война най-много още три-четири години, а мен ако питаш, когато тя приключи, французите няма да са в състояние да тръгнат отново да се бият с нас. И така, сега сме затънали в работа, ала след време волю-неволю ще се видя принуден да те отпратя още веднъж. Затова смятам да ти плащам по два шилинга на кремъклийка. Не съм виждал досега човек, който да работи по-добре от теб, а и си чевръст.
Ричард не каза нищо — беше си мълчаливец, а и Хабитас всъщност не очакваше отговор. Момъкът умееше да слуша. Попиваше с пъргавия си ум всичко, което чуеше, но не си пилееше думите на вятъра, колкото да се намира на приказки. Сякаш складираше сведенията в ума си и чакаше да му дойде времето да ги разтовари. Евреинът си помисли, че освен за всичко останало вероятно го обича толкова много и заради това. Наистина си беше хрисим човек, който си гледаше работата.
Десетгодишното ратайче на Хабитас беше пренесло десетте мускета, измайсторени от Ричард през деня, и ги беше подредило върху поставката. Ричард взе първата, махна шомпола от долната страна на люнета и бръкна в кутията да извади патрон. Сачмата и барутът бяха вместени вътре в мукавената торбичка. Той събра в устата си слюнка, заби зъби в основата на мукавата, за да я разкъса и навлажни, изсипа барута в цевта, усука хартията и пъхна и нея при барута, накрая сложи и сачмата. Натисна чевръсто с шомпола и всичко това хлътна в процепа отдолу на цевта. Докато опираше мускета в рамото си, чукна бързо легенчето, така че да махне барута от процепа, и натисна спусъка. Спусъкът, между чиито зъбци бе прикрепен кремъкът, падна надолу и се стовари върху ударника. В миг блеснаха искри, после екна взрив и се вдигна облаче пушек — шишето, оставено върху рафта на четирийсетина метра от Ричард, стана на парчета.
— Не си забравил занаята — измърмори доволно Сенхор Хабитас, докато босоногото хлапе събираше с метлата парчетиите от мътнокафявата бутилка, и тя изработена в Бристъл.
— Чакайте да изпробвам и десетте пушки, пък тогава ме хвалете — ухили се Ричард.
Първите девет мускета стреляха безотказно. При десетата се налагаше да поизпили още малко пружинката на ударника, което нямаше да го затрудни ни най-малко, понеже пружинката се падаше откъм външната страна на спусъчния механизъм.
Щом влезе в странноприемница „Гербът на Купър“, Ричард грабна Уилям Хенри от високото столче и го притисна до себе си — идеше му да го прегръща, докато детето едвам си поема дъх, но се въздържа. „Уилям Хенри, Уилям Хенри, колко те обичам! Точно колкото живота, колкото въздуха, слънцето и Бога на небето!“ Допря страна до къдрите на сина си и затворил очи, усети, че малкото телце трепери едва доловимо, все едно мърка котка. Дали му беше мъчно? Мъчно ли? Ричард отвори в миг очи, поотдалечи момченцето и се взря в лицето му.
— Изобщо не личеше да му липсваш — подметна самодоволно Дик.
— И си изяде всичко до шушка — добави гордо Маг.
— Чувстваше се прекрасно и в моята компания — рече победоносно и Пег.
Ричард усети как нозете му се подкосяват, седна на стола при тезгяха и пак притисна сина си. Той вече не трепереше. „О, Уилям Хенри, какво ли ти се върти в главицата? Нима си решил, че тате няма да се върне никога вече? До днес не съм се отделял от дома за повече от час-два. Никой ли не се сети да ти каже, че по здрач ще се прибера? Не, никой. Включително аз.
А ти дори не си плакал, не си отказвал да се храниш, дори не си бил кисел. Ала си си мислел, че няма да си дойда никога. И няма да бъда до теб.“
— Винаги ще бъдем заедно — прошепна Ричард, долепил устни до ушенцето на малчугана. — До гроб.