Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Ричард седна на високия стол пред тезгяха — беше подредил всичко нужно около себе си. Лъснатите до блясък приклади с вече прикачени към тях дълги, извити на полумесец люнети бяха наслагани на стойката вляво. Вдясно бяха заострените цеви с щифтове от долната страна. По тезгяха в кутийки бяха сортирани различните части на самия затвор: пружинки, спусъци, лостовете към тях, ударници, петлета, барабани, винтове, кремъци, както и месинговите пръстени, шпулки, фланци и люнети, с които при сглобяването Ричард ги скрепяваше в механизма. Между всички тия кутийки бе подредил и инструментите, които си бяха негови и които донасяше, а после отнасяше всеки Божи ден в тежкото махагоново сандъче с месингова плочка на капака, където се мъдреше името му. Имаше десетки какви ли не пили и пилички; отвертки, щипци, клещи, ножици за метал, чукчета, дрелка с няколко свредла, както и цяла колекция дърводелски сечива. Понеже по време на чиракуването си бе обучен добре, си правеше сам и шкурката: върху дебело платно, намазано с гъст рибен туткал, ръсеше черните шлифовъчни частици, пак по същия начин си майстореше и пилите — някои заострени, други заоблени, с тъп или вдлъбнат връх. Майсторлъкът в направата на оръжието се състоеше не само в това да сглобиш частите. Разковничето на успеха беше в изпиляването и Ричард бе ненадминат в това, ето защо и брат му, дърводелецът Уилям, викаше само него да му точи зъбците на триона и бичкията, които ставаха като нови.
Едва след като вдигна първата цев, за да смъкне ръждата и да я намаже с антимониево масло, Ричард си даде сметка колко му е липсвал занаятът. Цели шест години не се беше и докосвал до пушка! Не е шега работа! Въпреки това ръцете му пипаха сигурно, а разсъдъкът му се опияняваше, че ей сега ще сглоби частите от дулото, предназначено да убива хора. Ала докато работеше, оръжейникът не стигаше чак до този окончателен извод — той просто си обичаше работата и изобщо не се сещаше, че майстори нещо, което ще унищожава.
Най-трудоемък беше самият затвор. Дървената част трябваше да се изреже внимателно, та затворът да легне добре в нея, после всяка пружинка и движеща се част трябваше да се изпили, да се напасне, пак да се пили, пак да се напасва, докато се постигнеше хармония в механизма и дойдеше време вътре да се пъхне и самият кремък. Хората в Норфолк и Съфолк, които изсичаха кремъка, също си бяха майстори — камъкът трябваше да се издяла по такъв начин, че да отговаря на ред строго определени условия. Работата на Ричард бе да нагоди ъгъла така, че кремъкът да пада върху ударника, прилично на листо парче стомана с ширина два и половина сантиметра и с формата на буквата Г, чиято основа се застъпваше с легенчето за барута. Щом спусъкът отскочеше напред и удареше кремъка, ударникът се вдигаше над легенчето и пускаше искри. Стига кремъкът да бе разположен правилно между зъбците на спусъка, искрите бяха достатъчно силни, та да възпламенят барута в легенчето, който през мъничкото отверстие проникваше в цевта и запалваше барута в патрона. При „Кафявата Бес“ това бе оловна сачма с диаметър сантиметър и осем милиметра.
Ричард знаеше всичко от игла до конец за „Кафявата Бес“. Знаеше например, че мускетът не върши работа на разстояние, по-голямо от сто метра, и че най-добре стреля по мишени, отстоящи на четирийсет или по-малко метра. А това означаваше, че пушката е предназначена за близък бой и че войникът може да стреля с нея най-много два пъти, а после или да се впусне в схватка с щикове, или да премине в отстъпление. Знаеше освен това, че на пръсти се броят битките, в които човек стреля с „Кафявата Бес“ повече от двайсетина пъти. Зарядът барут бе някакви си седемдесет грана — някъде към четири грама. Ричард беше наясно и с всички особености на направата на барута. Докато бе чиракувал, беше ходил в барутницата в кулата Харатс на река Ейвън, в Темпъл Мийдс. Даваше си сметка, че по всяка вероятност най-много един от всеки три мускета „Кафявата Бес“, които е измайсторил, ще влезе в бой. Знаеше и че калибърът (сачмата бе два пъти по-малка от гладката вътрешна страна на цевта) се доближава до калибъра на френските, португалските и испанските пушки, така че кремъклийката можеше да стреля и с патрони, произведени в тези държави. Знаеше и че ако някой от тези патрони порази жива мишена, човекът надали ще прескочи трапа. Ако е прострелян в гърдите или в стомаха, вътрешностите му ще заприличат на накълцана карантия, ако ли пък го улучат в крайник, костите стават на сол и раненият ще се отърве на косъм само ако му отрежат ръката или крака.