Прелестни създания

— Дай им шанс. Не всички са лоши. Искам да кажа, сега са лоши. Но просто завиждат. Знаеш го, нали?

— Да бе, сигурно.

— Не, наистина, така е. — Хвърлих й поглед през високата трева. — Аз ти завиждам.

Тя разтърси глава.

— Тогава си луд. Няма за какво да ми завиждаш, освен ако не си падаш по това да обядваш всеки ден сам.

— Ти си живяла къде ли не!

Лена ме погледна с недоумение.

— Е, и? Ти вероятно си ходил на едно и също училище и си живял в една и съща къща цял живот.

— Да, и в това е проблемът.

— Повярвай ми, това не е проблем. Аз знам всичко за проблемите.

— Била си на различни места, видяла си толкова много неща. Бих убил за такъв живот.

— Да, и винаги съм била сама. Ти имаш най-добър приятел. Аз имам куче.

— Но ти не се страхуваш от нищо и никого. Правиш и казваш каквото искаш. Всички наоколо се страхуват да бъдат самите себе си.

Лена посочи черния лак на показалеца си.

— Понякога ми се иска да се държа като всички други, но не мога да променя това, което съм. Опитвала съм. Но никога не нося правилните дрехи и не казвам правилните думи, и някак всичко винаги се обърква. Просто искам да бъда себе си и все пак да имам приятели, които да забелязват дали съм дошла на училище, или ме няма.

— О, те забелязват. Поне днес със сигурност. — Тя почти се засмя на последната ми реплика. Почти.

— Исках да кажа, да забелязват по добрия начин.

Аз забелязвам.

Какво?

Дали си дошла на училище или не.

— Тогава предполагам, че си луд. — Но когато каза тези думи, звучеше така, сякаш се усмихваше.

Гледах я и знаех, че вече няма никакво значение дали ще имам запазено място на обяд в стола. Не можех да го обясня, но тя самата, това, което ставаше с нея и с нас, беше много по-голямо от всичко останало. Не можех да стоя и да гледам как я съсипват. Не и нея.

— Знаеш ли, винаги е така. — Лена говореше на небето. Един самотен облак блуждаеше във все по-смрачаващата се сиво-синя шир над нас.

— Облачно ли?

— Не, в училище — за мен. — Вдигна ръка и помаха. Облакът като че ли се понесе в посоката, в която тя му показа. Дългите й ръкави закриваха очите й. — Не че чак толкова ме интересува дали ме харесват. Просто не искам да ме намразват веднага. — Сега облакът се въртеше в кръг.

— Тези идиотки? След няколко месеца Емили ще има нова кола, Савана ще получи нова корона, Еден ще боядиса косата си в нов цвят, а Шарлот ще има… не знам, бебе, татуировка или нещо друго, и всичко това ще бъде просто стара, забравена история. — Лъжех и тя го знаеше. Помаха отново с ръка. Сега облакът приличаше повече на леко нащърбен кръг, а после се превърна в луна.

— Знам, че са идиотки. Разбира се, че са. Всички тези изрусени коси и глупавите малки металически чантички.