Прелестни създания

Беше смолисточерно куче, може би дори вълк. Очевидно някакъв ужасяващ домашен любимец, защото носеше широка кожена каишка с висяща сребърна луна, която подрънкваше, когато страшната твар се движеше. Взираше се в мен прекалено умно за животно, сякаш обмисляше следващия си ход. Имаше нещо особено в очите му. Бяха прекалено кръгли, гледаха прекалено човешки. Кучето вълк изръмжа към мен и оголи зъбите си. Ръмженето постепенно стана по-високо и по-рязко, по-скоро като вик. Направих това, което всеки би направил на мое място.

Избягах.

Спуснах се надолу по стълбите, преди още очите ми да привикнат към светлината. Продължих да тичам по чакълестата пътека, далеч от имението „Рейвънуд“, далеч от ужасяващия домашен любимец, странните символи и плъзгащата се врата, обратно към сигурната мъждива светлина на напълно реалния следобед. Пътеката се виеше и виеше, минаваше през запустели полета и неподдържани горички, през храсталаци и диви калини. Не ме интересуваше накъде води, стига да беше далече от Къщата на духовете.

Най-накрая спрях, приклекнах и подпрях ръце на коленете си. Сърцето ми щеше да експлодира. Краката ми трепереха. Когато успях да вдигна поглед, пред себе си видях каменна, рушаща се на места стена. Беше толкова висока, че върховете на дърветата от другата страна едва се забелязваха.

Подуших познато ухание. Лимонови дървета. Тя беше тук.

Казах ти да не идваш.

Знам.

Разговаряхме, само дето не го правехме. Точно както по-рано, в класната стая, можех да чуя гласа й в главата си, като че ли стоеше до мен и шепнеше в ухото ми.

Почувствах, че се приближавам към нея. Там имаше оградена със стена градина, може би дори тайна градина — като нещо, за което сигурно е четяла майка ми, докато е растяла в Савана. Това място сигурно беше наистина много старо. Стената се ронеше на места, а на други въобще липсваха камъни от нея. Когато повдигнах завесата от бръшлянови листа и клони, които скриваха старата, проядена дървена арка, чух, че там вътре някой плаче. Вгледах се между дърветата и храстите, но все още не я виждах.

— Лена?

Никой не ми отговори. Гласът ми звучеше странно, все едно не беше моят, и отекваше в каменните стени, които обграждаха малката горичка. Откъснах клонка от най-близкия храст и го помирисах. Разбира се. Розмарин. А сред клоните на дървото над главата ми видях и него: изумително съвършения, гладък жълт лимон.

— Аз съм, Итън.

Приглушените звуци на хлипането ставаха все по-силни.

— Казах ти вече, махай се! — Звучеше така, сякаш беше настинала. Сигурно не беше спирала да плаче, откакто си тръгна от училище.

— Знам. Чух те. — Истина беше, въпреки че не можех да го обясня. Заобиколих внимателно дивия розмаринов храст, препъвайки се в прорасналите корени на дърветата наоколо.

— Наистина ли? — В гласа й пролича интерес, за момент се разсея и спря да плаче.

— Наистина. — Беше като в сънищата. Можех да чуя гласа й, само че този път тя беше тук, плачеше в обрасналата с бурени градина в средата на нищото, вместо да се изплъзва от ръцете ми.