Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Без паника! Добре ли сте? — попита Мисис Инглиш, опитвайки се да успокои учениците и да възстанови реда.
Погледнах към шкафа с книгите и острилката. Исках да се уверя, че Лена е добре. Не беше. Стоеше до счупения прозорец, заобиколена от натрошени стъкла и изглеждаше уплашена. Лицето й беше по-бледо от обикновено, а очите й още по-големи и по-зелени. Като миналата вечер в дъжда. Но този път бяха различни. Ужасени. Вече нямаше вид на смело момиче, способно да понесе всичко.
Протегна напред едната си ръка. Беше порязана и кървеше. Червени капки падаха по балатума на пода.
Не исках…
Тя ли беше счупила прозореца? Или прозорецът я беше наранил?
— Лена…
Тя се изстреля от стаята, преди да я попитам дали е добре.
— Видяхте ли? Тя счупи прозореца! Ударила го е с нещо, когато отиде до шкафа!
— Ръката й мина право през стъклото! Видях го със собствените си очи!
— Тогава защо не е цялата в кръв?
— На какъв се правиш, на ЦРУ ли? Тя се опита да ни убие.
— Ще се обадя веднага на татко. Тази е луда, също като смахнатия си чичо!
Момичетата бяха като побеснели диви котки, надвикващи се една друга. Опитът на мисис Инглиш за възстановяване на реда беше невъзможна мисия.
— Успокойте се! Няма причина за паника. Стават такива неща. Вероятно причината е в стария прозорец и в силния вятър.
Никой обаче не смяташе, че прозорецът и вятърът са виновни за инцидента. По-скоро им се искаше да вярват, че вината е в племенницата на един старец и в гръмотевичната буря, предизвикана от нея. Зеленоока гръмотевична буря, която току-що се беше развихрила из града. Ураганът Лена.
Едно беше сигурно. Промяната се носеше във въздуха, Гатлин никога не беше ставал свидетел на буря като тази.
А тя вероятно дори не подозираше какви облаци са надвиснали над нея.
12.IX
„Грийнбриър“
Можех да чуя гласа й в главата си. Поне така си мислех.
Не си струва, Итън.
Напротив.
Бутнах стола си назад и се затичах след нея. Знаех какво правя. Вземах страна. Щях да си създам много проблеми, различни от досегашните, но не ми пукаше. Не беше само Лена. Тя не беше първата. Цял живот ги бях гледал да правят все същото. С Алисън Бърч, когато екземата й се влоши толкова, че никой не искаше да седи до нея в стола на обед. И с бедния Скутър Ричман, защото беше най-ужасният тромбонист в историята на Симфоничния оркестър на гимназия „Джаксън“.
Макар самият аз никога да не бях писал с маркер „Загубеняк“ на нечие шкафче, бях стоял и гледал как другите го правят безброй пъти. И винаги съм се чувствал тъпо. Но не достатъчно, за да изляза от стаята.
Но все някой трябваше да направи нещо. Не може всички в училище да се отнасят по такъв начин с един човек и да го съсипват. Не може градът просто ей така да отписва едно семейство. Само дето тук явно могат и го правят от цяла вечност. Може би именно затова Макон Рейвънуд не е напускал къщата си още отпреди да съм бил роден.
Знаех отлично какво правех.
Не бива. Мислиш си, че трябва, но не е така.
Тя прозвуча отново в главата ми и това беше така естествено, сякаш винаги е била там.
Знаех как ще ме посрещнат на следващия ден в училище, но изобщо не ме интересуваше. Исках само да я намеря. В този момент не бях много сигурен за кого точно го правя — заради нея или заради мен самия. И в двата случая обаче нямах избор.
Стигнах до лабораторията по биология, останал почти без дъх. Линк само ме погледна и ми метна ключовете за колата, поклащайки недоволно глава, но без да попита нищо. Грабнах ги и продължих да тичам. Бях почти сигурен, че знам къде е. Ако бях прав, щеше да е там, където никой друг не би отишъл.
Щеше да се прибере у дома. Дори този дом да е място като Къщата на духовете, в което живее местният Бу Радли.
Имението „Рейвънуд“ се издигаше заплашително пред мен. Извисяваше се на хълма като призрак. Не казвам, че бях уплашен, защото това не беше точната дума за състоянието ми. Бях уплашен, когато полицията дойде у дома в нощта, в която почина мама. Бях уплашен, когато татко се скри за пръв път в кабинета си и осъзнах, че може никога да не излезе оттам. Бях уплашен, когато бях малък и Ама изпадаше в особените си настроения и когато разбрах, че малките фигурки, който прави, не са играчки.