Черна неделя
- Автор: Харрис Томас
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черна неделя». Краткое содержание книги:
Бащата на Майкъл е свещеник, а майка му е фактор в родителския комитет. Той не е мило и привлекателно дете. Мисли, че у него има нещо ужасно лошо. Защото, откак се помни, е преизпълнен със страховити чувства, които не може да разбере. Все още не може да разпознае гнева и самоомразата. Носи постоянна представа за себе си като за глезено малко момченце в къси панталонки и я ненавижда. Понякога гледа как другите осемгодишни момчета играят на каубои в храстите. Няколко пъти и той се опитва да играе, вика „бум-бум“ и опъва показалец. Усеща се пълен глупак. Другите разбират, че не е истински каубой и не вярва в играта.
Отива при съучениците си, единайсет и дванайсетгодишни. Делят се на отбори, ще играят футбол. Застава в групата и чака. Няма нищо лошо в това да те изберат последен, стига да те изберат. Остава сам между отборите. Не го искат. Наблюдава кой отбор е избирал последен и отива при другия. Представя си как изглежда, като се приближава. Вижда покритите си със струпеи колене под късите панталонки, знае, че ги обсъждат зад гърба му. Обръщат му гръб. Той не може да ги моли. Тръгва си с пламнало лице. На червеното игрище няма къде да се скрие.
Като южняк Майкъл е дълбоко повлиян от кодекса на поведение. Истинският мъж се бие, когато го оскърбят. Истинският мъж е здрав, напорист, честен и силен. Може да играе футбол, обича да ходи на лов и не разрешава да се говори лошо за жените, въпреки че между приятели ги обсъжда с пиперливи думи.
В детска възраст кодексът без покритие може да те съсипе.
Майкъл се е научил да не се бие с дванайсетгодишните, ако може да го избегне. Наричат го страхливец. Той им вярва. Може да се изразява разбираемо и още не се е научил да го прикрива. Казват му, че е лигльо. Той допуска, че и това е вярно.
Вече е прочел съчинението си. Предусеща лошия дъх на Джуниър Аткинс върху лицето си. Учителката заявява, че Майкъл е „добър гражданин на класа“. Не разбира защо извръща лице от нея.
Десети септември 1947 година, футболното игрище зад училището „Уилет-Лорънс“.
Майкъл Ландър отива да играе футбол. Вече е в десети клас и излиза без знанието на родителите си. Усеща, че е длъжен да го върши. Има нужда от доброто чувство, което съучениците му изпитват към спорта. Любопитен е спрямо себе си. Футболният екип го прави прекрасно безличен. Когато е с него, сам не се забелязва. В десети клас е късно момче да започва да се учи на футбол и има много да наваксва. За негово учудване играчите проявяват търпение. След няколко дни предупреждения и заплахи разбират, че макар и наивен по отношение на играта, той е готов на всичко и иска да се учи от тях. Това трае една седмица. Родителите му научават, че ходи да играе футбол. Те мразят треньора, безбожник, за когото ходят слухове, че държи алкохол в дома си. Преподобният Ландър е станал член на училищното настоятелство. Семейство Ландър се запътва към игрището с колата. Майкъл не ги вижда, докато не чува името си. Майка му се приближава до страничната линия, като върви вдървено по тревата. Преподобният Ландър чака в колата.
— Веднага съблечи тези шутовски дрехи.
Майкъл се прави, че не я чува. Играе десен защитник във втория отбор и участва в меле. Заема стоика. Вижда ясно всяка тревичка. Момчето пред него има червена драскотина на прасеца.
Майка му вече е достигнала страничната линия. Пресича я и тръгва по игрището. Сто килограма целенасочен гняв.
— Казах да съблечеш тези шутовски дрехи и да дойдеш в колата.
В този миг Майкъл още може да се спаси. Може да изкрещи в лицето на майка си. Ако треньорът е по-съобразителен и по-малко уплашен да не загуби работата си, също би могъл да го спаси. Майкъл не иска да допусне другите да гледат тази сцена. След нея няма да събере смелост да отиде пак при тях. Те се споглеждат с изражения, които не може да понесе. Затичва се към постройката, която използват за съблекалня. Чува присмехулни подвиквания зад гърба си.
Треньорът два пъти трябва да се обърне към момчетата, за да възобнови тренировката.
— Не са ни притрябвали мамини синчета — отбелязва той.
В съблекалнята Майкъл действа решително. Оставя екипа спретнато сгънат на скамейката. Ключът от шкафчето му лежи отгоре. В сърцето си усеща единствено тъпа тежест. Не личи да е гневен.
По пътя към къщи слуша порой от обвинения. Отговаря, че да, разбира колко е разтревожил родителите си и че би трябвало да помисли и за другите. Кима сериозно, когато му напомнят, че трябва да пази ръцете си за пианото.