Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Ако е бил Слайтман, ще го убия.
Роланд поклати глава:
— Не е бил Слайтман.
„Но Слайтман със сигурност е знаел“ — помисли си.
Вероятно нямаше значение, но той не обичаше неразрешените загадки.
— Хей, брато, извинявай, че ти го казвам, но твоята фльорца пукяса — закрещя Хари Дийн от дълбините на пещерата. — Малкото чудовище я схруска. Спря само преди да изяде мозъка, за да се изплюе от устата и!
— Млъквай! — изкрещя Еди.
— Най-добрата храна за мозъка е самият мозък, да знаеш — продължи с поучителен тон Хенри. — Канибалите по целия свят го смятат за деликатес. Това мъниче е голям симпатяга, Еди! Симпатяга е, ама е толкова лакооом…
— Млъквай, в името на Господ! — изкрещя Калахан и гласът на Хенри секна; всички гласове млъкнаха. Роланд продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:
— Дошла е. Взела е торбата. Отворила е кутията, за да отвори вратата. Това са действия на Мия, не на Сузана. Мия, ничията дъщеря. Взела е кутията и е преминала през вратата. После е затворила кутията, за да не можем да я последваме.
— Не! — изкрещя Еди и сграбчи кристалната топка с гравираната роза. Тя не се завъртя. Не поддаде дори милиметър.
Елмър Чеймбърс заговори от мрака: — Ако беше по-бърз, сине, щеше да спасиш приятеля си. Ти си виновен.
— Не е истински, Джейк — каза Еди и потърка розата. По пръста му се полепи прах. Вратата стоеше, сякаш не само неоткрита, а и неизползвана от векове. — Това просто е ехо от най-лошите мисли, които минават през главата ти.
— Винаги съм те мразила, самонадеян скапаняко! — победоносно извика Дета от бездната. — Цяло щастие е, че се отървах от теб!
— Ето, сам виждаш — добави Еди и посочи с палец към дупката.
Джейк кимна, блед и замислен.
Роланд отново се беше заел с книгите на Тауър.
— Роланд? — Еди се опита да скрие раздразнението и да внесе поне малко шеговита нотка. — Отегчаваме ли те?
— Не.
— Ами тогава защо не зарежеш тези книги и не ми помогнеш да отворим вра…
— Знам как да я отворя — прекъсна го Роланд. — Първият въпрос е — къде ще ни отведе, след като топката я няма? Вторият е: къде искаме да отидем? При Мия или в градчето, където Тауър и приятелят му се крият от хората на Балазар?
— При Сузана! — изкрещя Еди. — Ти слушаш ли изобщо тези гласове? Те казаха, че детето е канибал! Може би в този момент жена ми ражда чудовище и ако си мислиш, че има по-важно от това…
— Кулата е по-важна. И някъде зад тази врата има един мъж на име Тауър. Той е собственик на един празен парцел, на който расте една роза.
Еди го изгледа неразбиращо. Джейк и Калахан също. Роланд отново се обърна към шкафчето. То наистина изглеждаше странно в полумрака.
— Тези книги са негови — продължи Стрелеца. — Рискува всичко, за да ги спаси.
— Защото е маниак.
— Да, но всичко и всички служат на ка и Лъча.
Роланд взе една книга от горната полица. Еди забеляза, че беше сложена с гърба назад, което никак не беше в стила на Калвин Тауър.
Роланд задържа книгата, сякаш се колебаеше на кого да я даде. Погледна Еди… погледна Калахан… накрая я даде на Джейк и нареди:
— Прочети ми какво пише отпред. От думите от вашия свят ме заболява главата. Виждам буквите, но мозъкът ми отказва да ги осмисли.
Джейк не го слушаше; беше заковал поглед в корицата с рисунка на малка селска църквица при залез. Калахан се беше приближил до вратата, за да я огледа по-добре. Накрая момчето вдигна поглед:
— Ама… Роланд, това не е ли градчето, за което ни разказа Татко Калахан? Онова, където вампирът счупил кръста му и го накарал да пие от кръвта му?
Калахан се извъртя рязко:
— Какво?
Джейк му подаде книгата.
Калахан я дръпна от ръката му.
— „Сейлъмс Лот“ — прочете. — „Роман от Стивън Кинг“. — Погледна Еди, после Джейк. — Чували ли сте за него? Не е от моето време, не ми е познат.
Джейк поклати глава.
Еди понечи да последва примера му, но изведнъж забеляза нещо:
— Тази църква. Прилича на Градското събрание на Кала. Като близнаци са.
— Прилича и на методистката църква в Ийст Стоунхам, построена през 1819 година — отбеляза Калахан. — Затова пред полагам, че става дума за тризнаци.
Собствените му думи обаче му прозвучаха глухо и далечно, като гласовете от дъното на бездната. Изведнъж всичко му се стори фалшиво, нереално. Той почувства деветнайсет.
„Не може да бъде — мислеше си. — Сигурно е съвпадение. Нали е роман, значи…“
Изведнъж му хрумна нещо и той усети облекчение. Беше временно облекчение, но все пак бе нещо. Хрумна му, че понякога хората пишат измислени истории за съществуващи места. Сигурно това беше отговорът. Трябваше да е това.