Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Впрочем, разбира се, че не е братовчедката Зина. Ирка с едри букви, явно набързо, беше надраскала разкривено: «Димкин, това е Лидка Пономарьова, моята любима приятелка от ученическите години. Разк. съм ти за нея. Приеми я добре, не е за дълго. И не се закачай! Ние сме доб. Тя ще ти разк. Целувам те, И.»
Малянов нададе протяжен, неуловим за света вопъл, затвори и отвори очи. Но устните му автоматично се разтеглиха в учтива усмивка.
— Много ми е приятно — каза той приятелски фамилиарно. — Заповядайте, Лида, моля… Извинете ме за фасона. Жега!
Явно, не всичко беше наред с неговата учтивост, защото върху лицето на красивата Лида се появи смут и тя, кой знае защо, се зае да оглежда празната, потопена в слънце стълбищна площадка, сякаш се усъмни къде е попаднала.
— Моля куфара… — бързо рече Малянов. — Влезте, влезте, не се стеснявайте… Закачете шлифера тук… Имаме голяма стая, аз работя там, а тук е Бобковата… Тя ще е ваша… Сигурно искате душ?
Точно тогава от канапето се дочу гъгниво квакане.
— Пардон — подскочи той. — Разположете се, аз ей сегичка…
Вдигна слушалката и чу как Вайнгартен монотонно, с някакъв чужд глас повтаря:
— Митка… Митка… Отговори, Митка…
— Ало — изкрещя Малянов. — Валка, чуй…
— Митка! — изрева Вайнгартен. — Ти ли си?
Малянов се уплаши.
— Какво се дереш! Дойде гост, извинявай, после ще ти се обадя.
— Кой дойде? — със страшен глас попита Вайнгартен. Малянов усети студена тръпка по цялото си тяло. Валка е откачил. Боже мой, какъв ден!
— Валка — каза той спокойно. — Какво ти става днес? Една жена дойде… Приятелка на Ирка…
— Ах, гад! — изруга Вайнгартен и тресна слушалката…“
Втора глава
3. „… а тя смени своя минисукман с мини поличка и мини блузка. Той повече не се сети за «кухините на Малянов».
Впрочем всичко беше съвсем прилично, като в добрите къщи. Седяха, бръщолевеха, пиеха чай. Той вече беше Димка, а тя Лидочка. След третата чаша Димка разказа вица за двата петела — просто дойде на приказката — и Лидочка се кикотеше и размахваше пред Димка голи ръце. Той си спомни (петлите му напомниха), че трябваше да се обади на Вайнгартен, но не тръгна да му върти, а вместо това рече на Лидочка:
— Още една чашка?
Лидочка не отговори и той се извърна. Тя го гледаше с широко отворени очи и по блестящото й от загара лице се бе изписало някакво съвсем неуместно изражение — може би тревога, може би страх, дори беше зяпнала.
— Да налея ли? — колебливо попита Малянов, размахал чайника.
Лидочка трепна, запримигва ситно и обтри челото си с пръсти.
— Какво?
— Питах да ви налея ли още малко чай?
— Не, благодаря. — И се засмя съвсем не на място. — Ще се надуя. Трябва да пазя линия.
— О, да! — отвърна Малянов с престорена галантност. — Такава фигура съвсем определено трябва да се пази. Може би си струва даже да я застраховате…
Тя леко се усмихна и погледна през рамо към двора. Шията й беше дълга, гладка, е, може би малко тъпичка. У Малянов нахлу още едно усещане: че тази шия е създадена за целувки. Както и раменете й. Цирцея, помисли си той. И веднага добави: Впрочем аз си обичам Ирка и никога няма да й изневеря…
— Странно — каза тя. — Струва ми се, че всичко това съм го виждала вече някъде: кухнята, двора… Само че в двора имаше голямо дърво… Случвало ли ви се е?
— Разбира се — отвърна Малянов с готовност. — Според мен на всеки се е случвало. Четох някъде, че това се нарича «измамна памет».
— Да, може би — рече тя със съмнение.
Малянов, стараейки се да не шуми, внимателно отпиваше от горещия чай. Явно приказката засече, като че ли нещо заяде.
Замълчаха, и то така, че даже пръстите на Маляновите крака се подвиха от неудобство. Онова най-отвратително състояние, когато не знаеш къде да си денеш погледа, а в главата — като камъни в бъчва — с грохот се изсипват напълно неподходящи и бездарни начала на разговори.
И Малянов започна с непоносимо фалшив глас:
— И какви са вашите планове, Лидочка, в нашия забележителен град?
Тя не отговори. Мълчаливо извърна към него широко разтворени от изненада очи. След това наведе поглед, сбърчи чело. Малянов винаги се бе смятал за лош психолог и нищичко не разбираше от отношения с околните. Но сега абсолютно ясно разбра, че неговият нелеп въпрос изобщо не е по силите на прекрасната Лидочка.