Шантарам

— Знаеш ли ги? — попита той, без да се обръща.

— Да, това са Слепите певци, мисля.

— Точно те са. — Произнесе го с индийска напевност и тона на говорител от Би Би Си — смесицата, която бях започнал да харесвам. — Обичам музиката им повече от всичко, което съм чул от която и да било култура, Лин. Но в дълбините на моята обич към нея, трябва да призная, че се боя. Всеки път, когато ги слушам — а аз всеки ден ги пускам, когато съм си у дома, тук — имам чувството, че слушам собствения си реквием.

Още не се беше обърнал и аз продължавах да стоя близо до центъра на дългата стая.

— Това… сигурно е тревожно.

— Тревожно… — произнесе тихо той. — Да. Да, тревожно е. Кажи ми, Лин, мислиш ли, че едно велико гениално дело ни позволява да простим стотиците недъзи и провали, които го създават?

— Ами… трудно е да се каже. Не съм съвсем сигурен, че те разбирам, но предполагам зависи от това, колко хора имат полза от него и колко хора страдат.

Той се обърна към мен и видях, че плаче. Сълзите се лееха бързо и неспирно от големите му очи, стичаха се по пълните му страни и капеха по корема му, по дългата копринена риза. Гласът му обаче беше сдържан и спокоен.

— Знаеш ли, че снощи са убили нашия Маджид?

— Не. — Бях шокиран от новината. — Убит?

— Да. Жестоко. Заклан като животно в собствения му дом. Тялото му било раздробено на парчета и те били пръснати из стаите в къщата. Името Сапна било надраскано по стените със собствената му кръв. Полицията обвинява фанатиците, последователи на този Сапна. Съжалявам, Лин. Прости ми, че плача. Боя се, че това злодеяние ме съкруши.

— Не, няма нищо. Ще… ще дойда друг път.

— Не, недей. Вече си дошъл, а Кадер няма търпение да започнеш. Ще пийнем чай, ще се стегна и двамата с теб ще разгледаме бизнеса с паспортите.

Той отиде при уредбата, извади касетата на Слепите певци, прибра я в златистата и пластмасова кутийка, дойде при мен и я пъхна в ръката ми.

— Искам да ти я дам, подарък от мен — каза той. Очите и страните му още бяха мокри от сълзи. — Време е да престана да я слушам, а съм сигурен, че много ще ти хареса.

— Благодаря — смотолевих, смутен от този подарък почти колкото от новината за смъртта на Маджин.

— Няма защо, Лин. Ела да поседнем. Бил си в Гоа, мисля? Познаваш ли нашия млад боец Андрю Ферейра? Да? Значи знаеш, че е от Гоа. Той често ходи там със Салман и Санджай, когато имам работа за тях. Трябва да отидете някой път всички заедно — ще ти покажат специалните забележителности, ако се сещаш накъде бия. Кажи ми, как мина пътуването ти?

Отговорих му. Опитвах се да се съсредоточа изцяло върху разговора, но в ума ми се блъскаха мисли за Маджид, мъртвия Маджид. Не бих казал, че ми беше симпатичен, нито дори му имах доверие. Ала смъртта му, неговото убийство ме потресе и изпълни със странна, трескава възбуда. Бил е убит — заклан, каза Абдул — в къщата в „Джуху“, където учехме заедно и той ми говореше за златото и престъпленията, свързани с него. Мислех си за къщата. Спомних си изгледа към морето, басейна с пурпурни плочки, стаята за молитви с бледозелени стени и без никакви мебели, където Маджид превиваше старите си колене по пет пъти на ден и докосваше пода с рунтавите си прошарени вежди. Спомних си как седях пред тази стая до басейна и го чаках, докато се молеше. Спомних си как се взирах в пурпурната вода, докато тихо произнесените срички на молитвите жужаха покрай мен и отлитаха към сведените клони на палмите край басейна.