Светилата [bg]

Първото, което Анна Уедърел зърна от Нова Зеландия, беше каменистият нос на полуостров Отаго: пъстри скали, които се спускаха отвесно в бялата пяна на прибоя, а над тях неравното покривало на полюлявана от вятъра трева. Слънцето току-що беше изгряло. От океана се вдигаше лека омара, скрила края на пристанището, където хълмовете синееха, после ставаха лилави, гърлото на залива се стесняваше и почти се затваряше. Слънцето беше ниско на изток, хвърляше мазна ивица жълта светлина върху водата и придаваше оранжев отблясък на скалите. Дънидин още не се виждаше, градът беше сгушен зад носа, по брега нямаше къщи и добитък и първото впечатление на Анна беше за безлюден залив, ясно небе и хълмиста земя, недокосната от човешки живот и ръка.

Юнгата на вахта беше мярнал брега в сумрачните часове преди изгрева и Анна не беше видяла как точицата на хоризонта нараства и с приближаването на парахода се показват очертанията на полуострова. Тя се беше събудила няколко часа по-късно от непривична какофония — непознати птичи крясъци, от които правилно се беше досетила, че най-сетне са близо до сушата. Стана от койката, като внимаваше да не събуди останалите жени, и на тъмно се среса и опъна чорапите си. Когато се качи по желязната стълба и излезе на палубата с наметнат на раменете шал, „Щастлив вятър“ вече заобикаляше носа и полуостровът беше пред нея — невероятно внезапно облекчение след дългите седмици в открито море.

— Прекрасни са, нали?

Анна се обърна. На перилата на бакборда се беше облегнало русокосо момче с мека шапка. Сочеше към скалите — тя вдигна поглед и видя птиците, чиито зловещи крясъци я бяха изтръгнали от обятията на съня, те бяха надвиснали като облак, кръжаха, спускаха се, искряха на светлината. Анна пристъпи към перилата. Птиците ѝ приличаха на големи чайки, отгоре крилете им бяха черни, а отдолу — светли, главите бяха снежнобели, човките — здрави и бледи. Една от птиците се стрелна пред кораба и върховете на крилете ѝ докоснаха водата.

— Красиви са — отвърна тя. — Буревестници ли са? Или корморани?

— Това са албатроси! — Момчето се усмихна щастливо. — Истински албатроси! Почакай да видиш този, щом се върне. Ей сега ще се появи пак, от известно време обикаля около кораба. О, боже, какво ли ще е да можеш да летиш? Представяш ли си?

Анна се усмихна. Албатросът се отдалечи, после зави и започна да набира височина.

— Те носят късмет — продължи момчето. — И са невероятни летци. Чувал съм, че понякога следвали някой кораб в продължение на месеци, в дъждове, в бури, чак до другия край на земното кълбо. Един господ знае къде са били тези и какво са видели.

Албатросът се изви на една страна и за миг стана почти невидим. Бяла игла, светла точица на фона на небето.

— За малко птици се носят толкова легенди — нареждаше момчето, без да отделя очи от албатроса. — Да, за гарваните, разбира се, а може би и за гълъбите, макар че те са наравно с бухалите и орлите. Но албатросите са различни. Имат тежест. Символично значение. Сякаш са ангелски създания, дори само като произнесеш името им, те полазват тръпки. Много се радвам, че най-сетне видях истински албатрос. Чувствам се направо озарен. И как охраняват пристанището! Хубаво предзнаменование, нали, за един град на златотърсачи? Чух ги да крякат — това ме събуди — и излязох да разбера какво става. В началото си мислех, че грухтят прасета.

Анна го измери с поглед. Той май се опитваше да се сближи с нея. Говореше, все едно се познават отдавна, макар че по време на пътуването от Сидни само се бяха поздравявали бегло, като цяло Анна се придържаше към женското отделение на кораба, а той — към мъжкото. Не знаеше името му. Често го беше мяркала отдалече, разбира се, но не му беше обърнала кой знае какво внимание. Сега обаче виждаше, че в него има нещо особено.