Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— О-ох! — Пърлмътър примигна и отвори очи. Бялото бе пожълтяло. Този факт, както и историята с онзи Ричи, никак не вълнуваше Курц. — Не-де-ей, шефе…
— Къде се намират сега?
— Водата — отпаднало промърмори помощникът му. Коремът му се бе раздул като планина и от време на време потръпваше. „Мама Джоуд в деветия месец, Бог да ни благослови и да ни пази“ — рече си Курц. — Во-од…
Пак затвори очи. Курц замахна повторно.
— Нека спи — обади се Фреди.
Шефът само повдигна вежди, при което Фреди се почувства длъжен да обясни:
— Сигурно има предвид „Водохранилището“. Ако е така, повече не ни е нужен. — Фреди посочи следите от единствените два автомобила, които се движеха пред тях по шосе № 32 този следобед. Калните дири се открояваха върху пресния сняг. — Днес там няма да има никой друг освен нас, шефе.
— Дай Боже. — Курц се облегна назад, взе пистолета, огледа го и го прибра в кобура.
— Я ми отговори, Фреди.
— Стига да мога, шефе.
— Какво ще кажеш да заживеем в Мексико, като свърши тая история.
— Идеално. Стига да не пием от тамошната вода.
Курц Прихна да се смее и го потупа по рамото. На съседната седалка Арчи Пърлмътър изпадаше в кома. В този миг в червата му — в това добре обогатено сметище за отпадъчни хранителни вещества и изхабени мъртви клетки — две черни очи се отвориха за пръв път.
3
На входа към огромните заграждения около водохранилището Куобин се издигаха два каменни стълба. Отвъд започваше тесен еднолентов път и Хенри изведнъж изпита чувството, че е извървял пълен цикъл. Макар да се намираше в Масачузетс, не в Мейн, и пътят да бе означен с табела „Към водохранилището“, той имаше усещането, че за пореден път се е озовал на Просеката. Дори вдигна поглед към оловносивото небе, едва ли не очаквайки да види танцуващите светлини. Но вместо извънземни над главите им кръжеше гологлав орел, който се бе снижил почти на една ръка разстояние. Кацна на най-ниския клон на един бори ги проследи с поглед.
Дудитс бе отпуснал глава на седалката, но изведнъж се надигна, опря чело до хладното стъкло и съобщи:
— Иин Ииив ходи.
Сърцето на Хенри подскочи.
— Оуен, чу ли какво каза?
— Чух — потвърди Ъндърхил и натисна газта. Мокрият сняг бе коварен като лед, пък и тук — далеч от междущатските магистрали — единственият им ориентир бяха следите от гумите на предишния автомобил, които водеха на север към водохранилището.
„И ние ще оставим следи — помисли си Хенри. — Стигне ли дотук, Курц ще се справи и без помощта на телепатията.“
Дудитс изстена, хвана се за корема и отново се разтрепери.
— Ени ошо. На Дудитс ошо.
Хенри погали олисялото му чело, но топлината, която излъчваше то, хич не му хареса. Какво ли следва сега? Може би припадъци. В това лабилно състояние някой по-силен пристъп на бърза ръка ще го довърши — за Бога, поне няма да се мъчи. Така би било най-добре. Само при мисълта за това му идеше да вие от болка. Хенри Девлин, който замисляше самоубийство. Но вместо него мракът един по един поглъщаше приятелите му.
— Дръж се, Дудс. Вече почти свършихме. — Кой знае защо обаче, му се струваше, че най-трудното тепърва предстои.
Дудитс отново отвори очи:
— Иин Иив… ъъса.
— Какво? Не го разбрах добре — притесни се Оуен.
— Казва, че господин Сив е закъсал. — Хенри неспирно милваше Дудитс по челото. Как му се искаше да гали косата, която помнеше от едно време. Прекрасната руса коса на Дудитс. Навремето риданията му им причиняваха болка, направо се вклиняваха в мозъка като притъпено острие, но смехът му ги изпълваше с такова щастие — чуеш ли Дудитс да се смее, веднага си готов отново да повярваш в старите лъжи: че животът на момчетата и мъжете, на момичетата и жените има смисъл. Че освен мрака има светлина.
— Защо просто не хвърли проклетото куче във водоема? — попита Оуен. Гласът му трепереше от умора. — Защо му е притрябвало да крачи чак до шахта № 12? Само заради историята с рускинята ли?
— Според мен резервоарът не му вдъхва достатъчно доверие. Водонапорната кула би свършила чудесна работа, но акведуктът е по-подходящ за целта. Представи си го като черво с дължина сто километра. Шахта № 12 е гърлото, образно казано. Дудитс, можем ли да го хванем?
Болният вдигна изтерзан поглед и поклати глава. Оуен гневно го плесна по коляното. Дудитс навлажни устни. Дрезгаво изшептя две думи, които Оуен чу, но не разбра: