Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— Вече е там — разсеяно отвърна спътникът му. Беше се извърнал към задната седалка и бършеше с влажна кърпа лицето на Дудитс. Болният погледна с благодарност и се опита да се усмихне. Посивелите му като пепел страни бяха облени в пот, а сенките под очите му бяха придобили такива гигантски размери, че бе заприличал на миеща мечка.
— Ако той е там, защо трябваше ние да идваме тук? — озадачи се Ъндърхил. Подкара джипа със сто и десет километра в час, което бе твърде опасно на този хлъзгав и тесен двулентов асфалтиран път, но вече нямаха друг избор.
— Не исках да рискувам Дудитс да изпусне Дирята. Ако това се случи…
Дудитс силно изстена, притисна с длани корема си и се преви надве. Все още коленичил на седалката с гръб към предното стъкло, Хенри го погали по отънелия врат:
— Спокойно, Дудс, вече си добре.
Но Дудитс съвсем не беше добре. Оуен го знаеше, Хенри — също. Имаше висока температура, гърчове и плюеше кръв при всяко закашляне въпреки лекарствата — Дудитс Кавел изобщо не беше добре. Единственото утешение бе, че двойката Джоунси-Сив също не бе никак добре.
Всичко стана заради бекона. Надяваха се единствено да го позабавят — никой не бе очаквал подобна неподозирана лакомия. Въздействието, което тя оказа върху организма на Джоунси, не изненада никого. Господин Сив повърна веднъж на паркинга пред магазинчето, а по пътя за Уеър му се наложи да спира два пъти — навеждаше се през сваленото стъкло и почти конвулсивно изпразваше стомаха си.
Последва диарията. Спря до мотела на шосе № 9 и едва се добра до мъжката тоалетна. На входа на бензиностанцията имаше надпис: „ЕВТИН БЕНЗИН ЧИСТИ ТОАЛЕТНИ“, но след посещението на господин Сив втората половина от надписа със сигурност престана да бъде актуална. Не уби никого, което според Хенри беше напредък. Преди да се отклони за Куобин, му се наложи да спре още два пъти и да тича сред мокрите шубраци, опитвайки се да прочисти изстрадалите черва на Джоунси. Дъждът вече бе преминал в обилен снеговалеж. Тялото на Джоунси бе доста отпаднало и Хенри дори се надяваше то да не издържи и да падне в несвяст. Но засега няма подобни изгледи.
Като се настани отново зад волана след второто посещение в гората, господин Сив вече беснееше и засипа Джоунси с обиди. Той бил виновен за всичко, той го бил подвел. Не спомена обаче собствения си глад и неустоимата лакомия, с която облизваше мазнотията от пръстите си на всяка хапка. Хенри много пъти бе наблюдавал у пациентите си подобно избирателно излагане на фактите — изтъкваше едни за сметка на други. В известен смисъл господин Сив бе същински образ и подобие на Бари Нюман.
„Започва съвсем да се очовечава. Колко любопитно!“
— Като казваш, че вече е там, какво точно имаш предвид? — прекъсна мислите му Оуен.
— Не зная. Пак се заключи и почти заглъхна. Дудитс, ти чуваш ли Джоунси?
Дудитс уморено вдигна поглед към Хенри, после поклати глава.
— Иин Иив ни зее аатиее — „Господин Сив ни взе картите.“ Това бе като буквален превод на жаргонна фраза. Дудитс не разполагаше с достатъчно богат речник да обясни какво точно се е случило, но Хенри умееше да му чете мислите. Господин Сив не можеше да проникне в убежището на Джоунси и да им отнеме картите, но някак съумя да заличи изображенията.
— Дудитс, как я караш? — Оуен погледна в огледалото.
— Аз ообе — отсече той и веднага се разтрепери. Стискаше в скута си жълтата кутия за сандвичи и кафявия плик с лекарствата… и онзи странен плетен предмет. Направо се губеше в огромното си тъмносиньо пухено яке, но въпреки това продължаваше да трепери.
„Не му остава много“ — помисли си Оуен, когато Хенри отново се зае да бърше потното лице на приятеля си.
Джипът за пореден път поднесе върху заледена локва и на косъм се размина от крушението — при скорост от сто и десет километра в час със сигурност щяха да загинат, но дори да успееха да се спасят, един катастрофа неминуемо би убила и последната им надежда да спрат господин Сив.
Оуен се улови, че погледът му постоянно се връща към кафявата книжна кесия и не може да се откачи от мисълта за онова странно плетено нещо. „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“
Вече бе късно да се опитва да разговаря мислено — все едно да затвори послание в бутилка и да я запрати в океана. Въпреки това се опита да насочи мисълта си към Дудитс: „Как се казва това нещо, синко?“
Най-ненадейно пред очите му се очерта огромна стая, съчетаваща дневна, трапезария и кухня. Лакираните чамови дъски хвърляха меки отблясъци. На пода бе постлана тъкана индианска черга, а на стената бе закачен гоблен — индианци, наобиколили грамаден сив силует: архитипът на извънземното, изобразен в хилядите таблоиди, които се продаваха в супермаркетите. В стаята имаше камина, каменен комин и дъбова маса. Но онова, което прикова вниманието на Оуен (няма начин — то бе поставено в центъра на изображението, което Дудитс му изпрати, и излъчваше някаква особена вътрешна светлина) бе талисманът, окачен на централната греда. Той бе огромен в сравнение с бозавия си „събрат“ в книжната кесия на Дудитс, и бе изплетен от разноцветни конци, но инак двата предмета бяха съвършено еднакви. Очите на Оуен плувнаха в сълзи. Това бе най-красивата стая на света. На него му се стори най-красивата, защото Дудитс я чувстваше така. Дудитс пък я приемаше по този начин, защото там отсядаха приятелите му, а той ги обичаше.