Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Трябвало е да включите конните воини на Блуроуз като помощни сили. Щом умението е тяхно, използвайте го. Не можеш да заемеш чужд начин на живот.
— Може би. Вие можете да яздите, така ли?
— Да. А ти?
Тя кимна, прибра ножа в канията и стана.
— Научи ме един от офицерите от Блуроуз, за които споменах.
— Била си в армията?
— Не. Беше ми любовник.
Лоста също стана.
— Ха… Стигнаха навреме. Хайде.
Серен се поколеба.
— Забравих да ти благодаря.
— Удавена нямаше да си толкова хубава.
— Не. За онова още не съм готова да ти благодаря. За другото, което направи с онези мъже…
— В Грис, в долината Д’Авори, имам правнучка. Сега трябва да е някъде на годините ти. Хайде, момиче.
Тя тръгна зад него надолу по склона. Правнучка. Нелепо. Не беше толкова стар. Май имаше странно чувство за хумор.
Корло и отделението бяха изкарали от горящата конюшня десетина коня, оседлани. Един от войниците ругаеше.
— Вижте стремената! Нищо чудно, че тия кучи синове не могат да яздят!
— Пъхаш си стъпалото в извивката — обясни Серен.
— И какво става, ако ти се изплъзне кракът?
— Падаш.
— Вречен, трябва да ги преправим тези неща — по-здрава кожа и…
— Срежете от някое резервно седло — каза Лоста. — И вижте какво може да се направи. Но искам до залез-слънце да сме ги яхнали.
— Слушам.
— По-стабилното стреме е като предница на обувка — каза Лоста на Серен. — Можеш да си пъхнеш пръстите, има и кръстачка, която да поеме тежестта ти. Съгласен съм с Хафпек. Конните воини на Блуроуз са пропуснали нещо очевидно и съществено. Едва ли са много добри ездачи…
Серен се намръщи.
— Любовникът ми веднъж спомена, че тези седла били направени изключително за ледерии. Каза, че в Блуроуз използвали по-различни.
Той я изгледа с присвити очи и се разсмя, но не каза нищо. Тя въздъхна.
— Нищо чудно, че конницата ни е почти неизползваема. Винаги ми е било трудно да задържа вътре стъпалата си, да не се люшкат насам-натам.
— Искаш да кажеш, че се завъртат?
— Да.
— Ще ми се да ги срещна някой ден тези конници от Блуроуз.
— Те са странен народ. Почитат някой си, когото наричат Чернокрилия господар.
— И приличат на ледерии?
— Не, по-високи са. С много тъмна кожа.
— С лица като на Тайст Едур?
— Не. Скулите им не са толкова издадени.
— Дълголетни?
— Не, доколкото знам, но честно казано, всъщност не знам. Малко ледерии знаят, а и не ги интересува. Бяха победени. Покорени. Все едно, те никога не са били много и предпочитат изолацията. Селищата им са малки, доколкото съм чувала.
— Какво сложи край на връзката ви?
— Същото, поне според мен. Той рядко виждаше нещо добро в… в нищо не виждаше нещо ново. Омръзна ми скептицизмът му, цинизмът му, държането му — все едно че беше виждал всичко хиляда пъти преди…
Пламъците вече бяха обгърнали конюшнята и ги принудиха да се отдръпнат. На близкото пасище намериха няколко мъртви тела — на конегледача и семейството му. Не бяха видели милост през последните няколко камбани от живота си. Никой от войниците не каза и дума, но всички се бяха намръщили.
Лоста отведе Серен настрана, докато трима от отделението заровят телата.
— Намерихме диря — каза й. — Ако нямаш нищо против, искаме да я проследим. Да си поприказваме с онези, които са убили това семейство.
— Покажете ми я.
Той махна и Корло я отведе до горичката в югоизточния край на пасището. Серен огледа следите, които се губеха в гората, и каза:
— Над двайсет са.
Магът кимна.
— Дезертьори. С броня.
— Да. Или натоварени с плячка.
— Сигурно и двете.
Тя се обърна и го изгледа.
— Вие от тази Пурпурна гвардия — доста сте уверени в себе си май.
— Стигне ли се до бой — да, момиче.
— Гледах как Лоста се бие — в Трейт. Той е изключение, нали?
— Така си е. Но не и между Вречените. Джъп Алат доста ще го затрудни. Или Пол, между другото. А и някои в други роти. Хафдан, Блус, Блек Стария…
— Все от тези Вречени?
— Аха.
— И какво означава това? Да си Вречен?
— Означава, че са се врекли да върнат на своя принц земите му. Виждаш ли, проклетият император Келанвед го прогони. Все едно, още не е станало. Но ще стане някой ден, може би скоро.
— И клетва? Добре. Явно този принц има доста способни войници на своя страна.
— О, да. Особено след като клетвата ги опази живи през цялото това време.