Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Удинаас се чудеше дали не са прави. Все пак имаше смекчаващи влиянието фактори. Продължителността на живот при Тайст Едур беше изключително голяма. Културата им беше издръжлива и устойчива. Консервативна. „Или поне беше такава. Преди Рулад. Докато мечът не го завладя.“
Мина през градската порта и продължи към стана на Едур. В покритото с шатри огромно пространство като че ли цареше безредие. Това не беше просто армия, а цял един народ в движение — начин на живот, с който едурите не бяха свикнали. Покрай стана обикаляха патрулиращи духове.
Не му обърнаха внимание, докато минаваше през загражденията. От дълго време нито дума не беше чул от Чезнещия, личния си спътник-призрак, но знаеше, че не си е отишъл. Само се беше спотаил с тайните си. Понякога долавяше смеха му като че ли от много далече — и винаги в най-нелепия момент.
Шатрата на Рулад беше в центъра на лагера, входът й се охраняваше от демони в броня от почерняла щавена кожа — държаха боздугани с дълги дръжки. Шлемове скриваха лицата им.
— Колко трупа извлякоха днес? — попита Удинаас, докато пристъпваше между тях.
Не му отвърнаха.
Вътре имаше четири отделения, разделени със стени от дебел плат, изпънат на бронзови рамки. Първото помещение минаваше по ширината на шатрата. Отстрани бяха подредени пейки. Дясната част беше превърната в склад с всевъзможни продукти в бурета, сандъци и глинени делви. Коридорът към главното помещение минаваше между два бронзови паравана.
Завари императора застанал пред високия си трон. Майен се беше изтегнала вляво от дървения подиум на заграбен като плячка диван, странно унила и посърнала. Пернатата вещица стоеше в сенките до стената зад императрицата, лицето й беше подуто и посиняло до неузнаваемост. Ханан Мосаг и Хул Бедикт стояха пред императора. Призрачната охрана на краля-магьосник я нямаше. Ханан Мосаг говореше:
— … в това няма съмнение, ваше величество.
От челото на Рулад там, където го беше ударил войникът, за да прекърши врата му, бяха изпадали монети. Откритата кожа беше набръчкана там, където лицевата кост се беше огънала навътре — вътрешното увреждане вече беше изцерено, вдлъбнатината я нямаше. Очите на императора бяха толкова кръвясали, че приличаха на мътночервени локви. Той се вгледа за миг в Ханан Мосаг, явно без да усети спазмите, разкривили раздраното му лице.
— Изгубени сънародници? Какво означава това?
— Тайст Едур — отвърна спокойно Ханан Мосаг. — Оцелели от времената, когато расата ни е била разпръсната, след края на Скабандари Кървавото око.
— Защо си толкова сигурен?
— Сънувах ги, императоре. В ума си бях отведен в други селения, други светове, съществуващи редом с този…
— Куралд Емурлан.
— Това селение е разбито на късове — отвърна Ханан Мосаг. — Но да, видях светове-фрагменти. В един такъв свят обитава расата на Кенил’ра, демоните, които обвързахме към себе си. В друг има призраци от наши стари битки.
Хул Бедикт се окашля и попита:
— Тези светове да не са Крепостите на моя народ?
— Възможно е, но не мисля — отвърна Ханан Мосаг.
— Това не е важно — каза Рулад. — Ханан Мосаг, а как живеят тези наши изгубени родственици?
— Зле, ваше величество. Някои са забравили всичко за прежното ни величие. Други са покорени…
Императорът се обърна рязко.
— Покорени?
— Да.
— Трябва да ги доведем тук. — Рулад закрачи отново; злокобното подрънкване на златните монети по тялото му беше единственият звук, нарушаващ настъпилата след думите му тишина.
Удинаас дискретно застана зад трона. Според него имаше нещо жалко в лекотата, с която кралят-магьосник манипулираше Рулад. Зад всички тези монети и зад тайнствения меч Рулад си оставаше просто измъчен и уязвим младеж. Ханан Мосаг можеше и да е отстъпил трона пред силата му, но нямаше да се откаже от амбицията да властва.
— Ще построим кораби — продължи след малко императорът. — Като ледерийските. Големи, годни за открито море. Ти каза, че има и анклави на Тайст Андий, нали? Тях ще ги завладеем, ще ги използваме като роби, за екипажи на корабите. Ще предприемем тези експедиции след като падне Ледер, след като завоюваме своята империя.