Убиецът на Шута

Шън ме дръпна за ръкава.

— Забравих да помоля за подправки в сайдера ми!

Вдигнах ръка да повикам момчето да се върне. То обаче притича към друга маса, където го посрещнаха с груби подвиквания шестима чакащи да ги обслужат мъже. Хилеха се.

— Зает е в момента — извиних го пред Шън.

— Той ме пренебрегва!

— Ще ида до кухнята и ще им кажа да ти подправят сайдера — предложи Фицбдителен.

— Разбира се, че няма да отидеш! — възкликна тя възмутено. — Момчето трябва да се върне тук и да си изпълни задачите. Том Беджърлок! Не можете ли да го накарате да направи каквото е длъжно? Защо ще пренебрегва по-висшите от него, за да носи храна на маса, пълна с прости селяци? Повикайте го да се върне! Веднага!

Поех си дъх. Ридъл се надигна толкова рязко, че едва не обърна пейката.

— Аз ще ида до кухните. Ханът е пълен с хора. Оставете момчето на мира да си върши работата.

Преметна крак през пейката, обърна се и закрачи през пълното с хора помещение на гостилницата както само той можеше — плъзгаше се между струпаните клиенти, но така, че без да обиди никого.

Освен Шън. Тя зяпна след него и стисна устни. Тонът му не бе оставил съмнение какво мисли за нея. Фицбдителен се вторачи след него с отворена уста. После се обърна към Шън и каза вяло:

— Това не е в стила на Ридъл.

— Имаше тежък ден — извиних го. Насочих ледения си коментар към Шън, но тя, изглежда, беше неуязвима за намерението ми да я засрамя. Намръщих се след Ридъл: усещах, че ме укорява също като Шън. Лант беше прав. Не беше в стила му.

Подозирах, че настроението ми се дължи много повече на избухването на Ридъл, отколкото на превземките на Шън заради подправките ѝ. Затворих за миг очи, усетил горчивина в гърлото си. Горката стара кучка. От години строго бях държал Осезанието си под контрол — отказвах да се пресягам, не позволявах на никого да достига до мен. Днес тези прегради бяха паднали и да обърна гръб щеше да е все едно да си затворя очите, че някой бие Пчеличка. Онзи касапин садист не беше надарен с Осезанието; но бях усетил какво се излъчва от старото куче към него. Не бяха болките в разбитото ѝ, състарено тяло, докато подтичваше след колата. Не беше дори агонията, която изпитваше, докато той я сечеше. Бях се научил през годините да се стягам срещу такъв вид кървяща болка от живи същества. Не. Това, което бе пропукало стените ми и ме заля с гняв, беше нещо друго, което тя чувстваше към него. Вярност. Вяра, че той знае кое е най-добре. През всички дни от живота си тя беше била негов инструмент и негово оръжие, прилагано както той пожелае. Животът ѝ беше минал суров, но бе това, за което тя бе родена. За онзи мъж тя беше давила бикове, беше се била с други кучета, беше се хвърляла срещу глигани. Каквото и да ѝ бе заповядвал, тя го беше правила и бе извличала радостта на оръжието, което прави онова, за което е създадено. Когато се беше справяла добре и бе спечелвала за него, бе имало похвала или парче месо. Колкото и редки да бяха онези моменти, бяха най-добрите в живота ѝ и тя бе готова да направи всякаква жертва, за да спечели още един от тях.