Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]

Димаръст запази хладнокръвие.

— Твоите жертви са все още там, някои от тях сакати, но все пак живи. Защо не изпратиш някой при тях да ги разпита. Те още те помнят. Помнят те с ужас.

— _Това е лъжа! Гнусна лъжа!_

— Сигурен ли си? — Въпросът на Димаръст му подейства като електрически ток. — Не, не си сигурен. Въобще не си сигурен. — Замълча за миг. — Сякаш част от теб никога не си е отишла от там, защото си обладан от спомени. Не е ли вярно? Повтарящи се кошмари?

Янсън кимна, не можеше да се овладее.

— През всичките десетилетия след това и сега разтройват съня ти. И кое прави тези спомени така натрапчиви?

— Какво те интересува?

— Дали пък не е чувството за вина? Вгледай се в себе си, Пол, погледни вътре в себе си и изнеси всичко на повърхността.

— Млъкни, копеле.

— _Какво ти казват спомените, Пол?_

— Престани! — кресна Янсън, но гласът му трепереше. — Нямам намерение да слушам повече.

Димаръст повтори въпроса си, само че по-тихичко.

— Какво ти казват спомените?

Образите отново го споходиха, този път като застинали мигове във времето, не с плавността на запомнените движения, а кадър по кадър. Те бяха обгърнати в призрачна нереалност и се наслагваха върху онова, което виждаше пред себе си.

Още една измината със зор миля. Още една. Още една. Провирайки се през джунглата с помощта на нож, избягвайки села и паланки, където симпатизанти на Виетконг можеха да пратят всичките му усилия на вятъра.

Преминавайки една сутрин с мъка през изключително гъсто сплетени лозя и дървета, за да попадне на изгорен участък.

Миризмите му подсказаха какво се бе случило — не толкова смесицата от миризми на рибен сос, огнище и гниещи екскременти от човешки същества, крави и пилета, колкото нетърпимата смрад на изгоряло от напалм.

Въздухът бе просмукан с нея. Навсякъде пепел и сажди и остатъци от химически пожар. Мина бавно през обгорената земя, а нозете му станаха черни от пепелта. Сякаш Господ бе надвесил огромна лупа над това място и го бе изпепелил с лъчите на слънцето. А когато свикна с миризмата на напалм, усети още по-ужасната миризма на опечена човешка плът. Когато изстинеше, щеше да се превърне в храна за животни, птици и насекоми. Но още не беше изстинала.

От овъглените останки успя да разбере, че някога на това място е имало дванайсет колиби със сламени покриви. А точно пред тях по някакво чудо недокоснат от пламъците, стоеше кухненски навес, покрит с палмови листа, с ястия, приготвени не повече от трийсет минути преди това. Огромна камара ориз. Задушени скариди и юфка. Пържени банани на колелца с къри. Купа с плодове. Не бяха всекидневни ястия. След няколко мига се досети.

Сватбено пиршество.

На няколко метра по-нататък лежаха телата на младоженците и на техните роднини, а от тях се вдигаше пушек. По щастлива случайност яденето беше оцеляло. Той остави автомата АК-47 на земята и се нахвърли върху храната, тъпчейки с ръце ориз и скариди в устата си. Отпиваше затоплена вода от тенджера, в която е трябвало да приготвят още ориз. Ядеше, повръщаше и пак ядеше, а после се отпусна тежко върху земята. Колко странно — от него беше останало толкова малко, а се усещеше толкова тежък.