Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]

— Преди половин век — говореше мъжът на подиума — земята под нозете ни, мястото, на което се издига сградата на ООН, беше дарена от семейство Рокфелер. Историята на частното подпомагане на тази най-прозрачна организация в света води началото си от самото зараждане на институцията. Ако и аз мога да дам своя скромен принос, ще бъда безкрайно благодарен. Хората говорят за „връщане към общността“. Моята общност винаги е била общността на нациите. Помогнете ми да ви окажа помощ. Покажете ми как мога да допринеса по най-добрия начин. За мен това би било удоволствие и чест, нещо повече, мой дълг. Светът винаги е бил добър към мен. Надявам се да мога да му отвърна със същото.

Думите отговаряха на класата на Новак, едновременно омайващи и чепати, смирени и арогантни, но като цяло обаятелни. Но начинът, по който ги произнесе, беше нетипично колеблив и нерешителен.

Но само Янсън знаеше защо.

Майсторът на измъкването отново бе успял да се измъкне. Никога не си бе представял, че ще може да надиграе своя велик учител. „Ръцете ти са твърде къси, за да се биеш с Господа“ — му каза веднъж Димаръст полу на шега. Но в това имаше неприятна истина. Протежето се перчеше срещу наставника си. Ученикът изпробваше своя ум срещу учителя си. Само суетата не му бе позволила да разбере, че провалът е предопределен.

След като мъжът на подиума приключи изказването си, всички в залата станаха на крака и заръкопляскаха. Липсата на стил при произнасянето се компенсира напълно от риториката в съдържанието. Освен това в подобни случаи на кого ще му досвидее да не отдаде заслуженото на един велик човек? Янсън излезе от залата с каменно изражение, а шумът от овациите стихна чак след като затвори вратата след себе си.

Ако Димаръст не беше в ООН, тогава къде можеше да е?

Генералният секретар се отдалечи от подиума заедно с бурно аплодирания оратор. Двамата щяха да се оттеглят в стаята зад залата по време на двайсетминутната почивка.

Янсън се сети, че слушалката му се бе откачила по време на схватката с Халифа. Той я нагласи отново и дочу откъслеци от разговор. Спомни си за скрития микрофон в яката на ризата на генералния секретар.

— Не, благодаря. Но аз бих искал да осъществим срещата на четири очи, за която спомена. — Гласът бе слаб, но все пак се разбираше.

— Разбира се — отвърна Жинсу, чийто глас бе по-ясен, тъй като говореше близо до микрофона.

— Защо не се качим в кабинета ти в Секретариата?

— Имаш предвид веднага?

— Времето ме притиска и мисля, че сега моментът е подходящ.

Жинсу замълча за миг.

— Тогава ме последвайте. Трийсет и осмият етаж. — Янсън се зачуди дали генералният секретар не конкретизира заради него.

Нещо ставаше. Но какво?

Янсън забърза към източното крило на сградата на Общото събрание и от там бързо се измъкна към Секретариата. Дясното му коляно го болеше при всяко стъпване, а раните по тялото му бяха започнали да се подуват и да смъдят. Ударите на ануриеца бяха не само яки, но и добре премерени. Но сега трябваше да изтрие всичко това от съзнанието си.