Шогун

На смрачаване Блакторн и Марико се изкачиха към неговата къща, придружени от още ездачи. Тя яздеше по мъжки, облечена в свободни панталони с препасано в кръста наметало. Беше с ръкавици и широкопола шапка, която да я предпазва от слънцето. Дори селянките се стараеха да пазят лицата и ръцете си от слънчевите лъчи. От незапомнени времена се знаеше, че колкото по-тъмна е кожата, толкова по-долен е произходът на човека. Бялата кожа се ценеше много.

Служителите поеха юздите и отведоха конете. Блакторн освободи придружителите си на поносим японски и поздрави Фуджико, която както винаги го чакаше гордо на верандата.

— Мога ли да ви поднеса чай, Анджин-сан? — почтително се обърна тя към него също както винаги и също както винаги той отказа.

— Първо ще се изкъпя. После саке и нещо за хапване. — И както винаги отвърна на поклона й с поклон и прекоси коридора, за да излезе в задния двор, в градината. Витата пътечка го отведе в оградената с плет и измазана с кал баня. Един прислужник пое дрехите му. Той влезе вътре гол и седна на скамейката. Друг прислужник започна да го трие и сапунисва, а накрая го обля с вода, за да отмие пяната и мръсотията. Чак тогава, съвършено чист, той се потопи постепенно — защото водата беше гореща — в огромната желязна вана и се излегна блажено.

— Исусе Христе, каква благодат — въздъхна той облекчено и се отдаде на горещината, която прониза мускулите му и започна да ги отпуска. Очите му бяха затворени, а от лицето му се стичаше обилна пот.

Чу отварянето на вратата и гласа на Суво:

— Добър ден, господарю — последван от порой японски думи, които не разбра. Тази вечер обаче беше прекалено изморен, за да разговаря със стария масажист. А банята, както Марико му бе обяснявала неведнъж, „не е само за почистване на кожата. Тя е дар от боговете или от бога — божествено удоволствие, на което трябва да се отдаваме и към което трябва да се отнасяме като към такова“.

— Приказки не, Суво. Днес иска мисли.

— Да, господарю. Извинявам се, но правилно е да се каже „днес искам да мисля“.

— Днес искам да мисля — послушно повтори Блакторн на правилен японски, като се опитваше да запомни невероятните звуци, доволен, че го поправят, но прекалено уморен.

— Къде са речникът и граматиката? — беше първият му въпрос към Марико тази сутрин. — Ябу-сан пратил ли е още едно запитване?

— Да. Но имайте търпение, Анджин-сан. Скоро ще пристигнат.

— Бяха ми обещани по галерата заедно е войските. А не ги получих. Войските и пушките пристигнаха, а книгите никакви ги няма. Добре поне, че вие сте тук. Иначе щеше да ми е съвсем невъзможно да се оправям.

— Щеше дави е трудно, но не и невъзможно, Анджин-сан.

— Как се казва: „Не така! Трябва да тичате заедно, да спрете едновременно, да се прицелите и да стреляте заедно.“