Прегърнаха го и той се усмихна, макар да не искаше.
— Джак — каза Левин, — това е много неразумно.
— Защо не им го обясниш на тях? Те са твои ученици.
— Не се ядосвайте, доктор Левин — каза Кели умолително. — Дойдохме на своя глава.
— Така ли? — учуди се Левин.
— Помислихме си, че може да имате нужда от помощ — обади се Арби. — Както се и оказа.
Обърна се към Торн.
Торн кимна.
— Да, помогнаха ни.
— И обещаваме да не пречим — каза Кели. — Вие правете каквото трябва, а ние само ще…
— Децата се безпокояха за теб — отбеляза Малкълм, когато се приближи до Левин. — Решихме, че си закъсал.
— Както и да е — намеси се Еди, — защо беше това бързане? Направи цялата тази техника и в края на краищата тръгна без нея…
— Нямах избор — каза Левин. — Властите имат проблем с някаква епидемия от непознат енцефалит и смятат, че тя е свързана с труповете на динозаври, които морето изхвърля от време на време. Разбира се, подобни твърдения са идиотски, но това няма да им попречи да унищожат всички животни тук веднага щом научат за съществуването им. Трябваше да се добера до този остров преди тях. Нямаше време.
— И дойде тук сам — отбеляза Малкълм.
— Глупости, Иън. Престани да се цупиш. Смятах да ти се обадя веднага щом се уверя, че това е островът. Освен това не дойдох сам. Имах водач, на име Диего, който твърдеше, че е бил на това място като дете, преди години. Познаваше брега. Изведе ме нагоре по скалите, без никакъв проблем. Всичко беше както трябва, докато не ни нападнаха край потока и Диего…
— Нападнати? — прекъсна го Малкълм. — Какво ви нападна?
— Не успях да видя какво беше — отговори Левин. — Стана ужасно бързо. Животното ме събори и разкъса раницата ми. Не знам какво е станало след това. Вероятно раницата ми го е объркала, защото успях да стана и да избягам. То не ме подгони.
Малкълм се вгледа в него.
— Имал си дяволски късмет, Ричард.
— Да, тичах доста време. Когато най-накрая погледнах назад, бях съвсем сам в джунглата. Не знаех къде съм. Не знаех какво да предприема, така че се качих на едно дърво. Идеята ми се стори добра… и тогава, на свечеряване, се появиха велоцирапторите.
— Велоцираптори ли? — попита Арби.
— Това са малки хищници — обясни Левин. — Ходят изправени, имат дълга муцуна, двустранни очи. Високи са горе-долу два метра и тежат около деветдесет килограма. Това са много бързи, много интелигентни и много зли динозаври, които се движат на глутници. Снощи около дървото, на което бях, се събраха някъде към осем. Скачаха и се опитваха да ме достигнат. Скачаха и ръмжаха, скачаха и ръмжаха цяла нощ… Не успях да мигна.
— Каква трагедия — обади се Еди.
— Слушай — каза Левин ядосано, — не съм виновен, че…
— Прекарал си нощта на дървото? — прекъсна го Торн.
— Да. На сутринта рапторите ги нямаше. Слязох и тръгнах да огледам околността. Намерих лабораторията, или каквото е там. Ясно е, че са я изоставили набързо и че не са имали време да приберат животните. Разгледах сградата и установих, че все още има електричество. Някои от системите продължават да работят след толкова години. Най-важното обаче е, че има мрежа от камери за наблюдение. Това е истински късмет. Реших да проверя тези камери и точно когато се занимавах с това, вие дойдохте и…
— Един момент — прекъсна го Еди. — Ние дойдохме тук, за да те спасяваме.
— Питам се защо — каза Левин. — Не съм искал това.
