![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
— Недей, Ашлар, отиваме си у дома. Там не е така.
Навлязохме в тъмната гора, където едва виждахме пътя си. Като че ли из мрака се щураха вълци; надушвах ги, надушвах козината им, глада им. После видяхме малки колиби, но хората, които живееха в тях не ни отвориха, макар че от малка дупка в един покрив се виеше дим.
Гъстата гора пълзеше по планините. Пътят стана по-стръмен и се откри разкошна гледка към крайбрежието и морето. Най-сетне спряхме да преспим в гората, без да намерим подслон. Сгушихме се един до друг под дебелите завивки, като вързахме конете наблизо. Чувствах се безпомощен в мрака, още повече, че чувах някакъв шепот и странни звуци. Към полунощ баща ми се събуди и започна да проклина. Стана и измъкна меча си. Изглеждаше вбесен, но от тъмнината не се появи никой.
— Те са безпомощни, глупави и вечни! — измърмори той.
— Кой, татко?
— Малките хора. Няма да получат каквото искат. Ела, вече не можем да спим тук, пък и не сме далече от дома.
Тръгнахме в тъмнината, а денят, който настъпи, бе не по-малко мрачен.
Най-сетне поехме по тясна скалиста пътека — тайният проход към долината на Донелайт.
Баща ми ми разказа, че имало още два пътя до скъпоценната ни долина — единият бил главният, по който непрестанно минавали фургони със стоки за пазара, а другият бил през езерото, където акостирали корабите, които отнасяли стоки към морето. По тези пътища постоянно минавали поклонници, които оставяли злато пред олтара на свети Ашлар, търсели изцеление и полагали ръце върху саркофага му в очакване на чудо.
Тази история ме ужаси. Какво ли щяха да искат тези хора от мен? Бях гладен, исках мляко, сметана и други неща — гъсти, бели и чисти.
Планинците водели война, каза татко. Имало жестоки битки. Нашият род, кланът Донелайт, отблъснал войните на краля и нямало да изгори манастирите, нито да плячкоса църквите, нито да се отрече от папата в Рим. Шотландците влизали в тази долина само под строга охрана и единствено търговците имали достъп до малкото пристанище.
— Ние сме планинци, ние сме християни, покръстени от свети Колумба и свети Патрик. Ние сме от старата ирландска църква и няма да се дадем на този надут крал от замъка Уиндзор, който размахва юмрук на самия Господ. Няма да се дадем и на неговия лакей, архиепископа на Кентърбъри. Проклети да са! Проклети да са всички англичани. Те изгарят свещениците, но така само ги правят мъченици. Ще разбереш това с времето.
Тези думи ми донесоха успокоение, но не бях чувал имената на Колумба и Патрик. Когато се опитах да си припомня нещо, осъзнах, че вроденото ми знание намалява с всеки миг по пътя на север. Бях ли забравил нещо от това, което знаех в обятията на майка си? Какво знаех в нейната утроба? Не, не можех да уловя тези чезнещи спомени, те си отиваха и оставяха само потрепващия си силует.
Аз съм роден. Аз съм в плът! Живеех и дишах отново. Мракът беше отстъпил. Дори мекият сняг бе част от живия свят! Небето над мен бе така синьо, че никой не би могъл да го нарисува. После видяхме и дълбоката долина, простряла се пред нас. Щом излязохме от планините, съзрях и огромната църква.
Снегът падаше на малки снежинки, но аз вече бях свикнал със студа и бях омагьосан от гледката.
— Увий се хубаво — каза баща ми. — Отиваме в замъка, в нашия дом.
Не исках да поема по пътеката към замъка. Исках да ида в града. Тогава той беше голям. Нямаше нищо общо с жалкото селце, израснало върху руините му. Имаше крепостни стени с бойници, голямо население, много търговци, банкери, и разбира се, голямата катедрала. Наоколо живеели селяни, каза баща ми, земята била богата, макар и сега покрита със сняг. Давала добри реколти и богата паша за овцете.
Тук-там по хълмовете се виждаха върховете на други укрепления — замъците на васалите на клана Донелайт, които живееха под неговата защита.
Дим се издигаше от комините между бойниците и от кулите, пръснати и едва видими в горите по високото. Носеха се изкусителни миризми на готвена храна.
А в центъра на града се издигаше огромната катедрала, която се извисяваше величествено над къщите и крепостните стени. Снегът не можеше да се натрупа по острите готически кули и покриви. В нея грееше светлина, която караше красивите цветни витражи на огромните прозорци да сияят. Дори в този късен час стотици хора влизаха и излизаха през вратите й.