Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Не, нямах власт над това диво ликуване, от което цялото ми тяло трепереше. Кога ли преди ми се е случвало такова нещо, такова безподобно веселие?
Промъкнах се напред и погледнах през шпионката в залата. Смъртни се трупаха и от двете страни на продълговатия овал чак до покрива. А в обширния му открит център хиляди танцуваха, галеха се, размахваха юмруци в димната мъгла, бореха се да се промъкнат по-близо до сцената. Хашиш, бира, мирис на човешка кръв се вихреха и излитаха през вентилационната система.
Техниците крещяха, че всичко е готово. Поправиха грима ни, изчеткаха черните ни кадифени пелерини, стегнаха черните ни вратовръзки. Нямаше смисъл да караме тази тълпа да чака нито за миг повече.
Дадоха нареждане да загасят осветлението в залата. Гръмовен, нечовешки вик се надигна в мрака и отекна в стените. Усетих как от него подът под краката ми затрептя. Ревът стана още по-мощен, когато се разнесе стържещо електронно бръмчене, което показа, че бяха включили апаратурата.
Вибрациите разтърсиха слепоочията ми. Като че се отлюспваше пласт от кожа. Стиснах Луи за лакътя и го целунах продължително, докато не го усетих да ме пуска.
Зад завесата навсякъде хората защракаха с малките си запалки и накрая хиляди и хиляди пламъчета затрепкаха в мрака. Изригнаха ритмични ръкопляскалия и после утихнаха, а нестихващият рев ту се надигаше, ту спадаше, пронизван тук и там от писъци. Главата ми вреше.
И пак си мислех за театъра на Рено толкова отдавна. Той беше пред очите ми. Но тази зала беше като Римския Колизеум! Записите, заснемането на филмите — всичко беше толкова овладяно, тъй хладно. Нямаше как да предвкусим това.
Техникът даде сигнал и ние се изстреляхме иззад завесата. Моите смъртни музиканти се запрепъваха, защото нищо не виждаха, но аз маневрирах без усилие между кабели и жици.
Стоях на ръба на сцената, право над главите на вълнуващата се и крещяща тълпа. Алекс седеше зад барабаните.
Костеливо Орехче държеше в ръка плоската си, лъскава електрическа китара, Лари — на огромната кръгла клавиатура на синтезатора.
Завъртях се и погледнах грамадните видеоекрани, които щяха да увеличават образите ни, за да може всеки чифт очи в залата да ги огледа най-подробно, а после отново морето от пищящи младежи.
Вълни, вълни от шум прииждаха от мрака и ни заливаха. Усещах мириса на разгорещена кръв.
А после грамадните прожектори над нас грейнаха. Яростни сребристи, сини и червени лъчи се замятаха, кръстосваха се и ни улавяха, и крясъците достигнаха небивала височина. Цялата зала беше на крака.
Усещах как светлината пълзи по бялата ми кожа, избухва в русата ми коса. Огледах се и видях моите смъртни — възторжени, изпаднали в трескава възбуда, застанали сред безбройните кабели и сребристи метални стойки.
Щом видях юмруците, издигнати навсякъде за поздрав, по челото ми изби пот. Из цялата зала имаше пръснати младежи, облечени във вампирски костюми за Хелоуин — лицата им лъщяха от изкуствена кръв, някои бяха нахлузили раздърпани руси перуки, други си бяха очертали черни кръгове около очите, които ги правеха да изглеждат още по-невинни и още по-противни. Свиркания, дюдюкания и продрани ревове надвикваха всеобщата врява.
Не, това не беше като снимането на филмчета. Това нямаше нищо общо с пеенето в прохладното студио с климатик и облепени с корк стени. Това бе човешко преживяване, превърнато във вампирско, както и самата музика бе вампирска, а образите във видеоклиповете изобразяваха насладата от кръвта.
Треперех от чиста възбуда и по лицето ми струеше червеникава пот.
Лъчите на прожекторите блуждаеха из публиката и ни оставиха окъпани в сребрист полумрак, и където и да паднеше лъч, тълпата се загърчваше в конвулсии и ревеше двойно по-силно.
Какъв беше този звук? Сигнал, че човекът се превръща в тълпа — струпалите се тълпи около гилотината, древните римляни, надаващи крясъци за християнска кръв. И келтите, събрани в дъбравата в очакване на Марий бога. Дъбравата бе пред очите ми, както тогава, когато Марий ми разказваше своята история. Дали факлите са били по-ярки от тези разноцветни лъчи? Дали ужасните великани от върбови клони са били по-високи от тези стоманени конструкции, поддържащи редовете от високоговорители и бляскави прожектори от двете ни страни?
Ала тук нямаше насилие, нямаше смърт — само детинска жизнерадост, която се изливаше от младите смъртни, от младите тела, енергия, дълго съсредоточавана и сдържана, която изригваше неистово.