Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Във всички големи градове има места, където се събират вампирите. Няма как да не си го узнал вече.
— Не, не съм. Разкажи ми.
— Това са барове, които ние наричаме Вампирските явки — той леко се подсмихна, когато го произнесе. — В тях има и постоянна клиентела от смъртни, разбира се, и ние ги познаваме по имена. В Лондон това е „Доктор Полидори“, „Ламия“ — в Париж, „Бела Лугоши“ в Лос Анджелис, а в Ню Йорк — „Кармила“ и „Лорд Рутвен“. А тук, в Сан Франциско, е вероятно най-прекрасният от всички, едно кабаре, което се казва „Дъщерята на Дракула“, на улица „Кастро“.
Избухнах в неудържим смях и забелязах, че и той едва сдържа смеха си.
— А къде сред тях са имената от „Интервю с вампир“? — попитах с насмешливо възмущение.
— Verboten — отвърна той и повдигна леко вежди — та нали те не са измислени, а истински. Но ще ти кажа, че сега на улица „Кастро“ въртят твоите видеоклипове. Смъртната клиентела ги иска! Вдигат наздравици за теб с коктейлите си „Блъди Мери“ с водка. От „Танца на Невинните“ стените се тресат.
Вече изпадах в пристъп на истеричен смях. Опитах се да го потисна. Тръснах глава.
— Но освен това ти предизвика своего рода революция и в речта на посетителите на задната стаичка — продължи той със същия насмешливо строг маниер, но не успяваше да удържи сериозното изражение на лицето си.
— За какво говориш?
— Магията на мрака, Мрачния дар, Дяволския път — всички те дърдорят тези думи, тия недодялани голишарчета, дето още не са и заприличали на вампири. Подражават на книгата ти, въпреки че изобщо не я признават. Кичат се с египетски украшения. Черното кадифе пак излезе на мода.
— Самото съвършенство! — възкликнах. — Но тези барове, какво представляват те?
— Натъпкани са с всякакви джунджурии на тема вампири — отвърна той. — Стените са украсени с плакати от филми за вампири, а на големи екрани непрекъснато се въртят самите филми. Смъртните, които ги посещават, са си цял цирк, всякакви артистични типове — пънкарчета, художници, пременени с черни пелерини и бели пластмасови вампирски зъби. Нас направо не ни забелязват. В сравнение с тях ние често сме невзрачни. А на приглушената светлина все едно сме невидими сред всичкото това кадифе и египетски украшения. Разбира се, никой не дебне смъртните клиенти. Ние ходим във вампирските барове, за да си разменяме сведения. Вампирският бар е най-безопасното място за всеки смъртен в целия християнски свят! Във вампирските барове не се убива.
— Чудя се как ли никой не се е сетил за това по-рано!
— Сетили са се — поправи ме той. — В Париж това беше Театърът на вампирите.
— Разбира се — признах. Той продължи:
— Преди месец из Вампирските явки се заговори, че си се върнал. После новината остаря. Разправяха, че ловуваш из Ню Орлиънс, а после научиха и за намеренията ти. Сдобиха се с първите копия на твоята автобиография. Разговорите за видеоклиповете нямаха край.
— А защо не съм ги видял в Ню Орлиънс?
— Защото от половин век Ню Орлиънс е територия на Арман. Никой не смее да ловува в Ню Орлиънс. Бяха го научили чрез информационни източници на смъртните, новините дойдоха от Лос Анджелис и Ню Йорк.
— Не съм виждал Арман в Ню Орлиънс.
— Знам — отвърна той и изведнъж доби неспокоен, объркан вид.
Усетих леко стягане в сърдечната област.
— Никой не знае къде е Арман — рече той с глух глас. — Но докато се подвизаваше там, той убиваше младите. Оставиха Ню Орлиънс на него. Казаха, че мнозина от старите постъпвали така — убивали младите. Разправят го и за мен, но това не е вярно. Аз бродя из Сан Франциско като призрак и никого не закачам, освен нещастните си смъртни жертви.
Всичко това не ме изненада особено.
— Ние сме твърде много на брой, както винаги е било — рече той. — И свади избухват често. Едно сборище във всеки град е просто начин трима или повече от по-могъщите да се договорят да не се избиват взаимно и да си поделят територията според законите.
— Законите, вечно тези закони!
— Сега те са по-различни и са по-строги. Никога не бива да се оставят абсолютно никакви свидетелства за убийството. Нито един труп не бива да бъде оставян на смъртните, за да го изследват.
— Разбира се.
— В света на фотоувеличението, вариообективите и проучването на стоп кадри не бива да се оставят никакви следи, не бива да се излагаме на никакъв риск, който може да доведе до залавяне, хвърляне в затвора и получаване на научно потвърждение от света на смъртните.